5
Много по-късно научих, че онези, които са отговорили правилно на повече от 90 на сто от въпросите, не ги приемат тук. Не са нужни много умни. И все пак главното в изпитите не е да се определи нивото на знание. Съвсем не. Способността да се усвоява голямо количество информация за късо време при силна възбуда и наличието на смущения — ето кое е главното. А освен това се определя имаш или нямаш чувство за хумор, нивото на оптимизма, уравновесеността, способността за интензивна дейност, устойчивостта на настроението и много други неща.
— Е, момче, ти си подходящ за нас — казва ми побелелият изпитващ в края на шестия ден. — Организацията ни е сериозна. Правилата тук са толкова кратки, че ги разбира дори онзи, който не иска да ги разбере. Законът ни е прост: входът е рубла, изходът — две. Това означава, че да влезеш в организацията е трудно, но да излезеш от нея е още по-трудно. Теоретично за всички членове на организацията е предвиден само един изход от нея: през комина. За някои той е почетен, за други — позорен и страшен, но за всички нас е само коминът. Само през него излизаме от организацията. Ето го — този комин…
6
Мислех си, че в нощните кошмари лицето на полковника ще ме преследва цял живот. Но той никога не ми се присъни. А аз си мислех много за него. И ето какво не разбирах. Обясниха ми, че е обичал парите, обичал да си пийне, обичал жените. За пари се и продал на чужди разузнавания. Да допуснем, че е така. Но той е имал великолепни възможности да избяга на Запад. Но не е избягал. На Запад е щял да си има достатъчно и пари, и вино, и жени. А в Москва той все едно не е могъл да харчи парите си. Пък и не може чак толкова да се развихриш.
Женкарят би избягал при жените и парите, а той не е избягал. Той е балансирал над крематориума. Защо, дявол да го вземе! Въртя се на горещата възглавница и не мога да заспя. Първа нощ без изпити. А може би през нощта да ме следи телекамера? Е, голяма работа! Ставам и показвам кукиш към всички ъгли. Ако и сега ме следите, утре няма да ме закарат в Централния комитет. После решавам, че не е достатъчно да им покажа само кукиш и затова показвам на телекамерата — ако наистина я има — всичко, което мога да покажа. Ще видим на сутринта дали ще ме изгонят, или не. Като им издемонстрирах всичко, което мога, си легнах удовлетворен на кревата и веднага заспах с твърдата увереност, че утре ще ме изгонят в Сибир да командувам танкова рота, а не го ли сторят, то тук може да се живее и може да се заобикаля контролът.
Спя блажено и сладко в кревата. Спя дълбоко. — Знам, че ако ме приемат в Аквариума, то това ще бъде голяма грешка на съветското разузнаване. Знам, че ако остане само един изход и той е през комина, този изход няма да бъде почтен за мен. Знам, че и в кревата си няма да умра. Не, такива не умират в креватите си. Ах, разузнаване съветско, по-добре да ме беше пуснало веднага през комина!
7
Отново ме карат нанякъде в закрита кола с матови стъкла. Аз не виждам накъде и мен никой не ме вижда. Къде ли ме карат: в Централния комитет или в Сибир? Все пак сигурно в Централния комитет. Ако беше за Сибир, то куфарът ми щеше да бъде с мен, а щом го няма, може да означава, че ме откарват не завинаги, а за краткотрайно посещение със завръщане там, откъдето ме карат.
Зад прозорците шуми огромният град, значи сме някъде в центъра. А може би това е Лубянка? Край Лубянка на площад Дзержински винаги има шум като от Ниагарския водопад. Кой знае защо ми се струва, че сме точно на Лубянка. Но в това няма нищо чудно: Централният комитет е съвсем наблизо. Нашата кола стои на едно място, след това внимателно влиза някъде. Отзад изскърцва метална порта. Вратата на колата се отваря — излизайте.
Ние сме в тясно, мрачно дворче. От четирите страни има високи стари стени. Зад нас има врата. Край вратата стоят сержанти от КГБ. Няколко врати излизат в мрачното дворче. Край някои от тях също има охрана от КГБ. Край останалите охрана не се вижда. Горе на корниза гукат гълъби. Насам, моля. Побелелият показва някакви документи. Сержантът от КГБ козирува. Минавайте. Побелелият знае пътя. Той ме води по безкрайни коридори. Червени килими. Сводести тавани. Тапицирани с кожа врати. Отново ни проверяват документите. Минавайте. Асансьорът ни качва безшумно на третия етаж. Пак коридори. Голяма приемна. Възрастна жена зад масичката. Почакайте, моля. Побелелият лекичко ме подбутна отзад и затвори вратата след мен, като самият той остана в приемната.