Внезапно ме погледна. Ето я хватката му. Пазил е погледа си за най-последния момент. Очите му са жестоки, без никаква искрица.; Погледът му е като удар с камшик през ребрата. Използува погледа си внезапно и стремително. Не съм подготвен за него. Издържам го, но разбирам, че няма да успея да го измамя.
— Да, другарю генерал.
— Работи активно. Търси и вербувай агентура Тогава и теб ще те осигуряват. Тогава ти ще работиш само с главата си, а някой ще рискува вместо теб кожата си.
Скулите му играят,а погледът му е оловен.
— Подробностите ще съгласуваш с Младши лидера. Свободен си.
Тракнах токове и с подчертано „кръгом“ излязох от командирския кабинет. В коридора нямаше никого. В голямата работна зала — също. Кондишънът меко шумоли, изтласква прохладна въздушна струя сред полумрака на работната зала. Леко увеличих яркостта на синкавата светлина и по един плътен килим, поглъщащ звука от крачките, отидох в срещуположния край на залата, при касите. Гледам тъпо няколко секунди бронзовия диск, въздъхвам тежко и набирам комбинацията от цифри. Тежката бронирана врата поддаде плавно и безшумно п се показаха дванадесет малки масивни вратички. Отварям с ключа своята, върху която акуратно е изписана цифрата 41. Вътре е чантата ми. Затварям касата, поставям чантата върху работната си маса, дърпам внимателно две копринени връзки, разваляйки ясния рисунък на двата печата — първоначално гербовия, а след това моя личен. Вземам от чантата един гладък лист от плътна бяла хартия с една подредена колонка от надписи, пак въздъхвам дълбоко и пиша върху него:
„Отворих чанта № 113 в 12 часа и 43 минути местно време.“ След малък интервал се разписвам.
Внимателно пускам листа в чантата и изваждам от нея тънка блестяща зелена папка с номер 173-В-41. Първият лист от папката е гъсто изписан, а останалите са съвсем чисти. Вземам с два пръста един о тях и го поставям пред себе си. В левия горен ъгъл удрям личния си печат, след което вкарвам листа в пишеща машина. В десния ъгъл привично и бързо изчуквам двете думи: „Строго секретно“, после оставям няколко празни реда и по средата написвам: „ПЛАН“.
Направих го и отпуснах глава върху ръцете, гледайки тъжно стената. В мен бушува ярост. Мразя целия сват, мразя себе си, мразя работната маса, синкавата светлина, кафявите килими и зелените папки.
Постепенно от цялото кълбо хора и предмети, върху които е насочена острата ми омраза, изплува едно лице, което сега мразех дори повече от пишещата машина. Беше лицето на командира ми, да… майката! Лесно е да се заповядва! Но това не е като да командуваш дивизия. Иди еди-къде си, направи еди-какво си. Та аз никога не съм бил в Западна Германия. Да ме пратиш за подобно нещо след три седмици практическа работа!? А ако проваля операцията? Майната му, мен ще ме пратят в затвора, но вие ще загубите агента си! Ако в този момент имаше кого да тресна по мутрата, веднага щях да го направя. Но наоколо нямаше никой. Опипах с поглед полираната. повърхност на масата, търсейки нещо, върху което да излея злобата си. Мярнах една изящна чаша с писалки и моливи. Стиснах я в дланите си, като я разглеждах втренчено, а после рязко, с всичка сила я хвърлих към стената. Тя, дрънквайки тъжно, се разпиля на малки парченца.
— Какво психуваш?
Обръщам се. При касите зад мен е Младши лидерът.
Твърде увлечен бях и не забелязах неговата поява.
— Извинете — не вдигам очи към него. Гледам в пода.
— Какво има?
— Навигаторът ми нареди да отида на среща с вашия човек и…
— Ами че отиди. Какъв е проблемът?
— Откровено казано, не знам с какво да започна, какво да правя…
— Да напишеш плана! — изведнъж избухна той. — Напиши план, аз ще ти подпиша и напред…
— А ако събитията не се развият по моя план?
— Ка-кво-о-о? — той ме гледа с неразбиращи очи, поглежда часовника си, мен, въздъхва и казва с упрек:
— Вземай документите си. Да тръгваме.
Кабинетът за инструктажи ми прилича на каюта в някой голям, разкошен параход. Когато системите за зашита са включени, подът, таванът и стените едва забележимо треперят, също като палубата на крайцер, когато пори с пълен ход вълните. Освен това някъде навътре в стените, зад десетките изолационни слоеве, са инсталирани мощни заглушители. Изолацията хилядократно намалява техния рев и тук, вътре, можете да чуете едно приглушено боботене, сякаш шум от далечен прибой.
Отвътре кабинетът за инструктажи е целият бял и блестящ. Ето защо някои му казват „операционната“. Не обичам това название. Винаги наричам помещението „каютата“. В каютата има само една маса и два стола. Но и масата, и столовете са съвсем прозрачни и се създава усещане за разкош и необикновеност.