Младши лидерът ми посочва единия от столовете и сяда срещу мен.
— В гробището на слоновете не са те научили на нищо хубаво. Ако искаш да имаш успех, най-напред забрави всичко, на което са те учили слоновете в академията. Слонове стават онези, които сами не могат да работят в практиката. А сега слушай моя урок. Най-напред трябва да напишеш план. В него опиши всички варианти и своите решения в тези ситуации. Колкото повече напишеш, толкова по-добре.
Планът е застраховката ти в случай, че се провалиш. По време на следствието в Аквариума ти ще има с какво да се оправдаеш: отнесъл съм се сериозно към подготовката. Запомни: колкото повече е хартията, толкова по-чист ще е задникът. А след като напишеш плана, пристъпвай към подготовката. Главното в нея е да се подготвиш психически. Отпусни се, колкото е възможно, понапари се в банята. Изхвърли всички отрицателни емоции. Всички съмнения. Трябва да пристъпиш към изпълнението с пълна увереност в победата. Ако нямаш такава увереност в себе си, отсега се откажи. Главното е да се настроиш на вълната на агресивен победител. Когато се отпуснеш достатъчно, послушай нещо от Висоцки, например „Лов на вълци“. Тази музика трябва да звучи в теб по време на цялата операция. Особено, когато се връщаш. Най-големи грешки правим след успешната операция, връщайки се от нея. Ликуваме и забравяме чувството на агресивния победител. Не губи това чувство, докато не се окажеш зад стоманените ни врати. Повтарям, главното не е планът, а психическата нагласа. Ще бъдеш победител само дотогава, докато сам се чувстваш победител. Когато напишеш плана, ще разиграя с теб възможните варианти. Това е много важно, но помни, че има по-важни неща. Помни го! Бъди победител! Чувствувай се победител. Винаги. Желая ти успех!
4
Борова гора. Просека. Хълмове. Тишина. Дебел ленив бръмбар отпуска туловището си върху една горска камбанка. Ей ти, дебелане, ще счупиш цветето! Бръмбарът ми избуча нещо обидно, но не започна да спори, а камбанката благодарно ми закима с главицата си.
Сам съм в гората. Колата ми е стара, цялата очукана, взета от някого под наем за мен. Времето бавно се точи. До срещата има двадесет и седем минути.
Според паспорта ми аз съм югославски гражданин, нещо между турист и безработен. Турист от безработния социализъм. Чакам. Приятелят или специалният източник по нашему трябва да дойде точно в 1300 с детайли от ракетите. Ще ме познае по две неща: японски транзистор в лявата ръка и една малка значка, изобразяваща футболна топка. А аз ще го позная по часа на появяването: точно в 1300. Ще ме попита колко е часът, като трябва да застане малко вдясно от мен.
Хитър се оказа приятелят ни. Получава възнаграждението си не в долари, не в марки и дори не в швейцарски франкове. Той взема златни монети. Ако го притиснат: наследство от прабаба ми.
Кутията с монетите скрих ей там, в елхичките. За всеки случай, ако стане нещо неочаквано. Ако ме заловят по време на срещата, как ще обяснявам на полицията откъде аз, бедният турист, имам златни дукати?…
Откъде нашият приятел може да взема детайлите от противотанковите ракети? Кой е той, генерал ли? Или ракетен конструктор?
Инак не можеш сви парче от ракета. Все едно дали си инженер в завода, началник-склад или боен офицер. На всеки детайл в момента на производството се слага номер. Как ще го открадне?. Единствено самият конструктор… Самият генерал… Не, дявол да го вземе, и на конструктора, и на генерала съвсем не им е по-лесно да откраднат ракетни детайли. Някой, който е по-горе от конструктора и генерала? Но дори и да е просто генерал или просто главен конструктор, как все пак Младши лидерът се е изхитрил да го срещне и да го вербува?
Противно ми е да играя ролята на беден турист: дрипав пуловер, износени обувки. Как ще посрещна в такъв вид американския генерал? Какво ще си помисли той за ГРУ, като види очукания ми „Фиат“?
Време е вече. Няма го. Хей, генерале, къде е твоята дисциплина? Откъм завоя се влачи огромен мръсен трактор с ремарке. Стар немец-фермер, целият вмирисан на тор. Стари дяволе, само ти липсваше тук. Два часа висях в гората, нямаше ни душа. Ще минат и още пет дни, няма да се мярне жива душа. А теб, стареца, какви дяволи те домъкнаха точно в момента на срещата. Карай, карай по-бързо. А той сякаш напук спира трактора пред мен. Какво искаш, стари глупако? Часът ли? Ето ти часа! Завирам ръчния си часовник в лицето му. Заминавай, старо куче. Но той не се кани да си тръгва. Стои до мен, малко вдясно. Какво искаш? Защо те ядосвам, старче? Да не би да ти преча да живееш? Изчезвай оттук! Сочи към ремаркето. Ама че лошо стана. Ремаркето му сигурно се е счупило. Ще се наложи да му помагам,… че генералът ей сега ще дойде. Тук ме и осени… Откъде-накъде бях решил, че генерал трябва да бъде особеният източник? Скачам към ремаркето, дръпвам окъсания мазен брезент. О, чудо! Под брезента са кривите парчета от ракети „Тоу“. Спомняте ли си тази хищна, сребриста муцунка? Аз мъкна част от стабилизатори, мръсни печатни схеми, объркани, накъсани проводници, счупен, целия в кал блок за насочване — и право в колата си. Аз му треса ръката. „Данке шьон!“1 И бързам към волана. А той чука заплашително с пръчка по колата ми. Какво, дяволе, искаш? Показва ми с жест, че му трябват пари. А аз ги бях забравил. Тичам към еличките. Изрових кутията. Дръж. Ето, че вече се усмихва. А ти, стар пръч такъв, ги опитай със зъби! И защо ти е на теб, стария, толкова злато? Все едно не можеш го взе със себе си в гроба. А той се усмихва. Припомних си инструкцията: „специалните източници“ трябва да се уважават или поне да се демонстрира уважение към тях. И аз му се усмихвам.