8
Съветското посолство във Виена много прилича на Лубянка. Същият стил, същият цвят. Типична чекистка безвкусица, фалшиво величие. Лубянски класицизъм. Имаше време, когато цялата ми страна беше изпълнена с това фалшиво чекистко величие — колони, фасади, корнизи, заострени върхове на покривите, кулички и бутафорни балкончета. Вътре в посолството е също „Лубянка“ — мрачно и скучно, фалшив мрамор, гипсови корнизи, колони, тапицирани с кожа врати, червени килими и миризма на евтини български цигари.
И все пак не цялото посолство е филиал на Лубянка. Има и тук един независим остров — суверенният и независим филиал на Ходинка, резидентурата на ГРУ. Ние имаме свой стил. Имаме свои традиции и закони. Презираме стила на Лубянка. Нашият стил е прост и строг. Никакви украшения, нищо излишно. Но стилът ни е скрит под земята. Виждаме си го само ние. Всичко е както в Москва: огромното здание на КГБ е в центъра на града, пред очите на всички. А зданието на ГРУ — Аквариума — е скрито от външни погледи. ГРУ се отличава от КГБ по това, че ГРУ е секретна организация. Тук, във Виена, стилът на Лубянка също се вижда от всички. Стилът на ГРУ е скрит от всички.
Но в съветското посолство има и трети стил. До него, в гъстата градина, тържествено се извисява един голям православен храм. Той стои гордо и самотно и златните му кръстове са по-високо от червеното знаме. Първият слънчев лъч пада в утринната мъгла върху най-високия златен кръст и се разпилява, разпръсквайки се на хиляди искри. Знам твърдо, че няма Бог. Никога през живота си не съм ходил в църква. Никога не ми се е налагало да пребивавам дълго време покрай някаква църква, дори и разрушена. Но тук, във Виена, всеки ден ми се налага да бъда край нея. Не знам защо, но тя ме смущава.
В нея има нещо тайнствено и очарователно. Тук е повече от сто години. В строгия й външен вид няма и частица фалш. Колко цветове и колко шарки са събрани заедно, но всяка шарка и всеки цветови нюанс са неотделими от другите и заедно образуват онова, което се нарича „хармония“. Минавам край нея и гледам в краката си. Това ми се отдава трудно, защото църквата привлича властно погледа ми…
9
„От името на Съюза на съветските социалистически републики Министърът на външните работи на СССР моли правителствата на приятелските държави и подчинената им военна и гражданска администрация да пуснат безпрепятствено дипломатическата поща на СССР, без да я подлагат на контрол и митнически оглед в съответствие с Виенската конвенция от 1815 година. Министър на външните работи на СССР А. Громико.“
Полицаят чете документа, отпечатан на шумяща банкнотна хартия с водни знаци и герб. Ако не разбира, същият текст може да се прочете на френски или английски език. Тук е напечатано всичко. Кратко и ясно: дипломатическа поща на СССР. Полицаят скърца със зъби и хвърля поглед към огромния контейнер. Странно му се вижда. Съветската дипломатическа поща върви през Виена като поток. Като водопад. Като Ниагара. Маршрутът й е през Виена. Това означава, че веднъж седмично въоръжените съветски куриери спират във Виена и продължават по-нататък — за Берн, Женева и Рим. После се връщат по същия маршрут. По пътя си натам оставят контейнери в съветските посолства. На връщане приемат контейнерите в посолствата и ги откарват в Москва. От Москва обикновено донасят по пет-десет контейнера, всеки — по 50 килограма. А на връщане карат по 30–40 контейнера. Понякога се случва броят им да е и 100. При загубването на контейнер, куриерите са заплашени със смърт. За всеки контейнер отговаря с главата си съветският посланик. Той е длъжен да организира посрещането и изпращането на дипломатическата поща. И затова ние я посрещаме и изпращаме. На тази работа ни изпращат по списък. Докато куриерите пътуват с контейнерите си из страната, с тях винаги има съветски дипломат, за да напомни в случай на необходимост, че при опит за завладяване на контейнера, Съветският съюз. може да използува санкции, включително и военни. А колкото до малките групи желаещи да се запознаят със съдържанието на контейнера, куриерите имат право да се разправят, както си знаят. Това е тяхна привилегия. Защитата на контейнерите със силата на оръжието е предвидена в конвенцията и затова куриерите са силни и имат достатъчно оръжие.