Много неща карат дипломатическите куриери. Много. Всичко, събрано от нас, всичкото това карат в контейнерите: патрони и снаряди, оптика и електроника, парчета от броня и части от ракети, и документи, документи, документи, Различни документи: военни планове, технически описания, проекти за ново оръжие, което някога ще бъде произвеждано или няма да бъде произвеждано никога и от никого. Куриерите карат онова, което е прието от Запада и онова, което е отхвърлено от Запада. Ще видим. Ще обмислим. Може да приемем нещо, отхвърлено от Запада, може и да измислим противоотрова за нещо, което Западът има намерение да произвежда. Информацията пътува в зелените сандъци. Полицията скърца със зъби. Много свитъци. Строго секретно. От името на Съюза на съветските социалистически републики! В съответствие с Виенската конвенция от 1815 година!
Пътуват куриерите. Карат контейнери. Полицията скърца със зъби.
Но днес скърцането е особено. Случаят е необикновен. Днес с нашите куриери не са 50-килограмовите контейнери, не, днес контейнерът е много голям — 5 тона! От името на Съюза на съветските социалистически републики! Събра се цялото полицейско началство. Проклетисват. Поглеждат накриво нашия контейнер. Аз придружавам контейнера.
Вече им представих всичките документи. А съм приготвил и фразата: „Задържането на дипломатическата поща на Съюза на ССР, както и опитът за нейното завладяване, контрол или оглед, води след себе си…“ и така нататък.
Контейнерът го докараха във Виена на специална вагон-платформа, като показаха в митницата, че е празен. Но сега той е пълен. Сега е запечатан с огромни червени печати. „Дипломатическа поща на СССР. Изпращач: Посолство на СССР, Виена.“ Сега край контейнера са нашите куриери. Сега куриерите имат оръжие. Сега край контейнера стои съветски дипломат. Дипломатът е с невисок дипломатически ранг. Винаги е така. И все пак той е неприкосновен представител на СССР. Опитайте се само — докоснете го. Нападението върху дипломата е обида за държавата, която той представлява. Обидата на дипломата може да бъде оценена като нападение срещу самата държава. Полицейските чинове скърцат със зъби.
— Може ли да огледаме правилното закрепване на контейнера върху платформата?
— Това е ваше право — съгласявам се аз. Но те нямат право да докосват с ръце контейнера ни. Само опитайте. Аз имам пряка връзка с генералния консул на СССР във Виена, а той — с Министерството на външните работи на СССР. Огледайте.
Полицейските чинове се разхождат около контейнера. Ах, колко им се иска да научат какво има вътре! Но нямате шанс, господа. Което е изпаднало от каруцата, пиши го избягало.
Когато изкарваха контейнера от портала на посолството, всичките ни съседи от КГБ псуваха завистливо: ама че мошеници, изпревариха ни. Откраднало е ГРУ само част от ядрен реактор. Местната полиция сигурно е на същото мнение. Ей там един, лепнал се до контейнера, тъпче ли тъпче. Не може да няма радиометър в джоба си. Решил е да провери дали не караме атомна бомба. Не мога да спра този полицаи. Не пипа контейнера с ръце — просто се разхожда край него.
Е, голяма работа. Разхождай се. Имаш право. Но радиометърът ти няма да защрака — вътре няма атомна бомба, нито парче от ядрен реактор. Ето, още един полицай се е залепил за контейнера. Денят е горещ. Но той е със шлифер. Няма начин шлиферът му да не е „брониран“ с електронна апаратура. Няма начин да не се мъчат да определят има ли метал вътре или не. Може пък да сме свили двигателя на някой секретен танк? Но и ти, братле, нямаш шанс. Нищо няма да определиш с електрониката си. Ето че и кучета се появиха. Уж за нашата сигурност. Душат ли, душат кучетата. Ех, и вие нямате шанс, сивчовци. Спрете да душите.