Той кимва с глава.
Стискам му ръката.
Отива към колата си. Форсирам и изчезвам в тъмнината.
10
Колко ли офицери от ГРУ ме осигуряват? Точно не знам. Но днес ме чакат още две срещи. Първо, полученият уред трябва колкото може по-бързо да се окаже извън стените на съветското посолство. Второ, трябва да върна взетата под наем кола и да си получа моята, дипломатическата.
След половин час сред топлата мъгла в една планинска просека срещам втория секретар на съветското посолство в Берлин. Има бяло „Пежо-504“. То едва се забелязва в гъстите парцаливи вълма на мъглата. Пакетът ми вече е опакован в плътно зелено брезентово чувалче, затворено и запечатано с два печата. Дипломатът е подполковник от ГРУ. Но и на него не му се полага да знае нито кой съм, нито какво има в пакета. Има заповед да ме срещне. Да вземе товара, да заключи вратите отвътре и — незабавно в Посолството. В момента, когато пакетът попадна в дипломатическата кола, той е в относителна безопасност. Веднага след като попадне зад каменната стена на посолството — тя е вече пълна.
Спирам колата врата до врата, отварям стъклото. Той вече е отворил своето. Приемай.
Висок светлокос човек е. Лицето му е сериозно. Гледайки упоритите гънки покрай устата му, мога без грешка да кажа, че вербува успешно. Без съмнение е варят. Такива упорити момчета не работят дълго в осигуряването. Днешният ден е главозамайващ. Всички от женевската и бернската резидентура са се прехвърлили в осигуряването.
Нямаме право да говорим, още повече — на руски. Спираш, хвърляш товара, изчезваш. В този кратък миг той успява да ме разгледа. По някакви незабележими признаци разпознава в мен още зелената хрътка — измъчен от агентурно осигуряване, за пръв път опитал варяжския успех. Усмихва ми се. Не казва нищо, само едва-едва помръдва устни. А аз го разбирам: желая ти успехи.
И — само червени огньове в бялата мъгла, само зъбатата му усмивка зад стъклото. Изчезна.
Чакам три минути. Сега той има преимущество. Сега той е с товар. След два часа край Интерлакен имам още една среща: да върна тази кола, да получа своята.
През тази нощ можеха да ме забележат във Фрибург и в Нюшател. Разсъмването посрещнах в Цюрих. Главното сега е: колкото може повече контакти. Можех да бъда забелязан в огромната библиотека, в магазина за оръжие, в пивницата, на гарата. Разговарях с мъже и с жени. Търсих една фирма, която реално съществува, но ми беше съвсем ненужна, Рових из адресните книги и търсех хора, изобщо неинтересни за нас. Казват, че лисицата по същия начин заличава следите си.
Късно вечерта пресякох границата край Брегенц. Полицейски контрол, кой знае защо, нямаше, но дори и да имаше, нима е разрешено някому да прави преглед на моята дипломатическа кола? Но ако, използувайки сила и нарушавайки Виенската конвенция от 1815 година, бяха прегледали багажа ми, щяха ли да намерят поне нещичко? Не. Онова, което е интересно, е вече в Москва на Ходинка, в огромното здание, наречено Аквариум. Докато аз заличавам следите, един специален самолет с въоръжени дипломатически куриери отдавна вече е откарал десетки плътни зелени запечатани чували, грижливо наредени в алуминиеви контейнери.
Австрийските полицаи ме поздравяват, усмихват се. Документите? Моля. Да направим оглед на колата? В никакъв случай! Но те изобщо нямат такова намерение. Един дебел добродушен чичко с пистолет на хълбока козирува: минавай.
Защо им е да се заяждат със съветски дипломат, с толкова простодушно, добро лице. Нима прилича на рошавите терористи, чиито фотографии са окачени край полицейския участък?
Бавно минавам под граничната бариера, като ги поздравявам. Аз не съм ви враг. Аз съм ви почти приятел. Ние извършихме масово вербуване, но сред агентите ни няма нито един гражданин на Швейцария, нито един гражданин на Австрия. Вашите ги вербуваме на други места. Колегите ми работят срещу Австрия от териториите на всички останали страни по света. А ние никога не злоупотребяваме с гостоприемството.
11
Гледам се в огледалото, а оттам ме поглежда сиво брадясало лице. Очите на човека от огледалото са червени, хлътнали. Той е много изморен.
— Слизай долу, напари кокалите си. Обръсни се. И на тепиха при командира.
— Защо?
— Не бой се, не е за лошо.
В сауната са трима мои приятели: 4-ти, 2-ри и 32-ри.
— Здрасти, братлета!
— Здравей, варят!
Те, изглежда, отдавна са там. Почервенели са.
— Сядай, Витя! — и всичките цвилят. Знаят, че не мога да седя след двете денонощия зад волана. Самите те не седят. Лежат по корем.