Почакайте тук. Пред мен е един огромен прозорец. Там, зад него, се виждат тесните преки на Замоскворечието, там е и белият корпус на хотел „Русия“, позлатените куполи на църквите — разрушени и отново изградени заради чуждите туристи. Там, зад прозореца, е грамадата на Военно-инженерната академия. Там, зад прозореца, са яркото слънце и гълъбите по стрехите, а мен ме чака Кир.
— Влезте, моля.
Кабинетът му е широк. Едната му стена е от стъкло. Има изглед към сборището от зелени железни покриви на квартала на ЦК. Останалите стени са светло-сиви. Подът е постлан с килими — сива мека вълна. Масата е голяма, без никакви документи по нея. Една голяма каса. Няма нищо повече.
— Добро утро, Виктор Андреевич — любезен е.
— Добро утро, Кир Гаврилович.
Той не обича да го наричат генерал. А може и да обича, но не го показва Както и да е, наредено ми е да отговарям „Кир Гаврилович“, а не „другарю генерал“. Ама че име? По фамилия — украинец, а името му — на асирийски завоевател. Как може в Централния комитет да се държи човек с такова име? А може и името му да не е антисъветско, а обратното — съветско? След революцията правоверните марксисти какви ли не имена бяха измислили на децата си: Владден — Владимир Ленин, Сталина, Искра, Ким — Комунистически интернационал на младежите. Ама че работа. И Кир е от съшия сорт. Кир — това е комунистически Интернационал.
— Седнете, Виктор Андреевич. Как сте?
— Благодаря, Кир Гаврилович. Добре.
Той е съвсем дребен човек. Косата му тук-там е побеляла В лицето му няма абсолютно нищо забележително. Като го срещнеш на улицата — дори няма да се обърнеш, дори няма да притаиш дъх, дори сърцето ти няма да затупка. Костюмът му е най-обикновен, сив раиран. Ушит е естествено майсторски. Но това е и всичко. Много прилича на обикновен човек. Но си е Кир!
Чакам от него надути фрази: „Ръководството на ГРУ и Централният комитет са ви оказали огромно доверие…“ Но липсват подобни фрази за предните граници на борбата с капитализма, за дълга на съветския разузнавач, за всепобеждаващите идеи. Той просто разглежда лицето ми. Като доктор — мълчаливо и внимателно.
— Знаете ли, Виктор Андреевич, в ГРУ и в КГБ много рядко се появяват хора, които бягат на Запад. Кимвам.
— Всичките те са нещастни. Това не е пропаганда. Шестдесет и пет процента от невъзвращенците на КГБ и ГРУ се връщат разкаяни. Ние ги разстрелваме. Те го знаят и въпреки всичко се връщат. Онези, които не се връщат в Съветския съюз по собствено желание, завършват живота си със самоубийство, пропиват се, отиват на дъното. Защо?
— Те са предали социалистическата си родина. Мъчи ги съвестта. Загубили са приятели, роднини, език…
— Това не е главното, Виктор Андреевич. Има по-сериозни причини. Тук, в Съветския съюз, всеки от нас е член на висшата класа. Всеки, дори най-незначителният офицер от ГРУ, е свръхчовек по отношение на останалите. Докато сте в нашата система, вие притежавате колосални привилегии в сравнение с останалото население на страната. Когато си млад, здрав, имаш власт и привилегии — забравяш всичко това. Но си спомняш за него, когато нищо вече не може да се върне. Някои от тях бягат на Запад с надеждата за великолепна кола, къща с басейн, пари. И Западът наистина им плаща много. Но получавайки мерцедеса и собствения басейн, предателят изведнъж забелязва, че всички край него са с хубави коли и басейни. Той изведнъж започва да се чувства като мравка в тълпа от също толкова богати мравки. Изведнъж губи чувството си на превъзходство над заобикалящите го. Става обикновен, такъв, каквито са и всички. Дора ако вражеското разузнаване вземе този предател на служба, той пак не намира загубеното си чувство на превъзходство над заобикалящите го, защото да служиш на Запад в разузнаването, не се смята за висша чест и почет. Правителствен чиновник, дребна риба и нищо повече.
— Никога не съм мислил за това…
— А ти мисли за това. Винаги мисли. Богатството е нещо относително. Ако караш лада из Москва, по теб се заглеждат много красиви момичета. Ако из Париж караш някой дълъг ситроен — никой не те и поглежда. Всичко е относително. Лейтенантът е цар и бог в Далечния Изток, господар на живота, властелин. Полковникът в Москва е пионка, защото край него има хиляди други полковници. Предадеш ли, ще загубиш всичко. И ще си спомниш, че някога си принадлежал към могъща организация, бил си един необикновен човек, издигнат над милиони други. Предадеш ли, ще се почувстваш като сиво, незабележимо нищожество, такова както и всички заобикалящи те. Капитализмът дава пари, но не дава власт и почести. Сред нас попадат някои особено хитри хора, които не заминават на Запад, а остават, като тайно продават нашите тайни. Те имат парите на капитализма и се ползуват от положението на свръхчовек, което им го дава социализмът. Но ние бързо откриваме подобни хора и ги унищожаваме…