Аз се въртя из пресечките, често сменям скоростта, излизам на автомагистралата и отново свивам по съвсем незабележими полски пътища. Кой ме следи? Струва ми се, че никой. На кого съм потрябвал? На никого. Сам съм. Аз съм на един тесен път в гъста гора. Над главата ми шумят дърветата. Оставих колата в края на тесния път. Тук понякога туристите оставят колите си.
Седя на една височинка в еловата горичка и наблюдавам отдалеч колата си. Не съм бил следен. Гарантирам го. Но е възможно полицията да е монтирала в колата ми радиомаяк, който сега им подава сигнали за моето местоположение. Те може би не са ме следили, както обикновено, а са поддържали голяма дистанция? Ако е така, скоро някой трябва да се появи край моята кола. Наоколо са гората и планините. Могат да се появят, като използуват само един път. Но той е под контрола ми. Малко ще се позачудят край колата ми, ще се помъчат да съобразят накъде съм тръгнал. Тогава аз ще взема скъпоценния си пакет, ще направя един голям кръг в гората и ще се върна при колата си, когато вече няма никой там. Ще затворя вратата отвътре и ще започна да обикалям из гори и планини. А после ще се върна в посолството и на следващия ден ще повторя всичко от началото.
Гледам отново часовника си: минаха тридесет минути. Никой не се появи край колата ми. Тук само боровете шумят. Опаковката с гранатомета можеше да я оставя в колата и сега, убеден, че не ме следят, да се върна там, да взема товара и да тръгна към планината. Но нашата техника е друга.
Седя още няколко минути в храстите, като се вслушвам в горските шумове. Няма никой. Обувам гумени ботуши, на главата си слагам каскет с добродушния британски лъв и мятам раницата на рамо: нека ме мислят за турист. В ръцете си държа пура. Аз естествено не пуша. Преди много години ми забраниха да го правя. Но ароматната пура е винаги с мен. Крайчето й трябва да се отчупи, да се разтърка тютюнът между пръстите и да се пръсне наоколо. Това е моят поздрав за вашите кученца. Дълго бродя през храстите, стигам до един ручей и тръгвам по водата срещу течението. Няма следене. Но може би след няколко часа те ще пристигнат тук с кучета, с хеликоптери?
Жалко, че опаковката на гранатомета има твърде необикновена форма. Ако някой види, че от раницата ми стърчи такъв странен, увит с гума детайл, непременно ще се сети, че върша черната работа в ГРУ, че неблагодарното осигуряване ми е наказанието за моята некадърност сам да намирам пътища към тайните.
Пътят ми е дълъг. С крачетата, с крачетата, като в Спецназ. Все нагоре по ручея. На революционните отряди на борците за свобода е нужно оръжие за свалянето на капиталистическото робство. Възможно е гранатометът да бъде взет от италиански или германски момчета и да бъде използван за нанасяне ни пореден удар по гниещия капитализъм.
Дълъг е пътят. Достатъчно време за гимнастика на ума. Какво да измисля, за да ме сложат на самостоятелна работа? Да взема да напиша рапорт до началника на 5-то направление на 1-во управление и да предложа нещо оригинално? Нека например италианските или германските момчета да отвлекат президента или министъра на отбраната. Това е добре за тях, за техните революционни цели, за повишаване на революционната съзнателност на масите. Отвлеченият да го съди революционният им трибунал. Да го екзекутират. Но преди екзекуцията му ние бихме могли да поговорим с него: с пила по зъбите — казвай, гадино такава, тайните!
Бродя по водата, като се усмихвам на фантазиите си. Естествено никога няма да предложа подобно нещо. Това е неблагодарна работа — да даваш съвети. Никога не си спомнят онези, които са дали идеята. Награждават не инициаторите, а изпълнителите. Идеята е проста. И без мен ще стигнат до нея. Може да се измисли нещо такова, където бих бил не само инициатор, но и изпълнител. Идеята не трябва да бъде обща, а да е конкретна. Преди да я разкажа на командира, трябва да подготвя хиляди подробности. Преди да я разкажа, трябва да бъда свързан изцяло с нея така, че да не мога да бъда изтикан встрани, като оставя провеждането на операцията на по-опитните асове.