Чистият планински поток ромоли под краката ми. Понякога, излизам на брега, за да заобиколя някой водопад. Тогава отново отчупвам парченце от пурата, стривам тютюна с ръце и го разпръсквам. Стъпвам само по камъните, без да оставям следи.
Ето мястото, избрано от мен, одобрено от Младши лидера на резидентурата и утвърдено от началника на 1-во управление на ГРУ. Скривалището не е пещера и не е таен склад. Съвсем не. Скривалището е място, което лесно може да бъде открито от онзи, комуто се полага, и което е много трудно за откриване от онзи, комуто това не се полага. Скривалището е място, където нашият товар не може да бъде открит случайно, където той не може да пострада от стихийните бедствия.
Подбраното от мен скривалище отговаря на тези изисквания. То е избрано в планините, далеч от човешкото жилище. Това място е една пролука между скалите. Това място е скрито от непроходим гъсталак от бодливи храсти. Тук не идват туристи. Тук не играят любопитни деца. Тук никога няма да има строителство. Мястото не би могло да бъде засегнато от свлачища и наводнения. А е лесно за откриване. Ако знаеш как да търсиш. Ето високоволтната линия на далекопровода, закрепена на гигантски метални подпори. От подпора №042 трябва да се върви в посока към подпора №041. Като се стигне до мястото, където проводниците са най-увиснали, да се завие вляво. По-нататък да се изминат тридесет метра в посока, точно перпендикулярна на линиите на далекопровода. Бодли драскат лицето ви ли? Това е нищо. Ето в храстите купчина камъни и черни въглени от огън, горял тук преди много години. Оттук десет крачки вдясно. Да се промъкнем в пролуката. Пак — купчина камъни. Това именно е скривалището. Не много приятно място. Влажно, мрачно. Бодли. Миналия път, когато го открих, нахвърлях най-различни боклуци, които намерих наблизо: ръждясала консервна кутия, бутилка, кълбо проводници. Това е, за да не хрумне някому да си прави пикник тук.
Оглеждам още веднъж всичко, което ме заобикаля. От момента на първото ми появяване нищо не се е променило. Дори консервната кутия е на старото си място. Дълго се вслушвам в шума на вятъра по върховете на планините. Няма никой. Свалям раницата от рамената си, дошла ми е до гуша през дългия път. Предлагах на командира да закопая гранатомета в земята, но той заповяда да го затрупам с камъни, като избирам по-тежки. А освен това предлагах да се хване: някоя бездомна котка, да се докара тук и да бъде жертвувана за интересите на световния пролетариат. Останките й ще пропъдят и ловци, и туристи, и любовни двойки, търсещи закътани места. Това предложение също не беше утвърдено. Първият заместник на командира заповяда да се използува течността „ЗРГ, вариант 4“. Моето шишенце е малко, но миризмата от него ще остане дълго време. „ЗРГ, вариант 4“ е миризма на изгоряла гума, която ще се разнася тук няколко седмици, ще пропъжда неканените гости и ще гарантира самота на получателите на моя колет. Е, успех, безстрашни борци за свобода и социална справедливост. Вслушвам се в шума на вятъра и като предпазлив звяр пропълзявам между скалите.
7
Вече познавам прилично Западна Европа. Както доброто ловджийско куче познава съседната гора. Бих могъл да работя като екскурзовод в Амстердам или Хамбург: погледнете надясно, погледнете наляво. Виена също познавам добре, но не толкова, колкото например Цюрих. Това е разбираемо: не върти любов там, където живееш. Ясно е, че колегите ми от Рим, Бон, Париж и Женева познават Виена по-добре от мен. Те работят тук, идвайки „на гастроли“. А пък аз гастролирам там. Системата е еднаква за всички. Всички имаме еднаква тактика: да не си разваляме отношенията с местните власти, ако операцията може да бъде проведена някъде много надалеч.
Днес работя в Базел. Не работя сам. Осигурявам. Базел е пресечната точка за Германия, Франция и Швейцария. Базел е много удобно място. Уникално място. Кръстопът. Бил си в Базел и изчезваш. Тук е лесно да изчезнеш. Много лесно.
Седя в едно неголямо ресторантче точно срещу гарата. Изобщо е трудно да се каже ресторант или пивница е. Залата е разделена на две, от едната страна е ресторантът. Съвсем малък е. На масите му има червени покривчици. От другата страна е пивницата. Дъбови маси без всякакви покривки. Аз седя тук. Върху тъмното дърво на масата е изрязан орнамент и дата „1932“. Значи тази маса е била тук още преди Хитлер. Добре е да си швейцарец. Границата с Германия минава ей там. Направо по улицата. А война никога не е имало.
Една симпатична дребна госпожица слага пред мен върху чисто картонено кръгче халбата с бира. Откъде тя, едрогърдестата, да знае, че вече съм на бойна нога. Че секундите тракат в главата ми, че тук не седя случайно и съм в такава позиция, че да мога да видя големия часовник на сградата на гарата. Откъде да знае, че по този часовник се ориентира още някой, когото не познавам и няма никога да го познавам. Откъде да знае, че краищата на пръстите ми вече са намазани с крем ММП и затова не оставят отпечатъци. Откъде да знае, че в джоба ми има една обикновена порцеланова дръжка като тези, дето висят в тоалетните. Дръпваш — и водата изтича. Дръжката е направена в Института по маскировка на ГРУ. Вътре в нея има контейнер. Там може да е описанието на някакво скривалище или пари, злато и дявол знае още какво. Не знам какво има в контейнера. Но точно след седем минути аз ще вляза в тоалетната и в предпоследната кабина ще сваля дръжката от верижката, а на нейното място ще окача тази, която е в джоба ми. Някой, който сега също гледа към гаровия часовник, ще влезе след мен в кабината, ще свали дръжката с контейнера, а на нейно място ще закачи обикновена. В момента е в джоба му. Всичките три дръжки са като близнаци. Не можеш ги различи. Не току-така работи Институтът по маскировка.