— Защо да плащам за нещо, което мога да си направя сама, че и по-добре? — казваше тя. — Но няма да казваме на татко, нали?
А когато Йеспер я питаше защо да не му казват, тя казваше, че татко Колм си имал достатъчно грижи на главата, та да се притеснява и за нея. Но татко пак се притесняваше, особено когато някой от земенските й приятели идваше във фермата да търси помощ или лечение.
— Мислиш, че роботърговците няма да те намерят тук? — попита я той една вечер. Крачеше напред-назад из дървената къща, а Йеспер се беше завил презглава с одеялата и се преструваше, че спи. — Ако се разчуе, че тук живее Гриша…
— Не знам дали ще се разчуе — каза Адити и махна с ръка. Ръцете й бяха красиви, изящни. — Знам обаче, че не мога да променя себе си и че ако мога да помогна на хората с дарбата си, значи съм длъжна да го направя.
— Ами синът ни? На него нищо ли не дължиш? Основното ти задължение е да не се излагаш на опасност, за да не те загубим.
Тогава майка му обхвана в шепи лицето на Колм, нежно и с цялата си любов.
— Що за майка бих била, ако крия своите таланти от детето си? Ако позволя на страха да направлява живота ми? Ти знаеше каква съм, когато ме помоли да избера теб, Колм. Не искай от мен да бъда нещо по-малко.
И ядът на баща му се разсея без следа.
— Знам, но се побърквам при мисълта, че може да те загубя.
Тя се засмя и го целуна.
— Тогава ме дръж близо до себе си — каза тя и му намигна. С това спорът им приключи. До следващия.
Оказа се, че баща му е грешал. Не роботърговци им отнеха Адити.
Една нощ Йеспер се събуди от нечии гласове, подаде глава над завивките и видя майка си да облича палто върху дългата нощна риза и да отива за шапката и ботушите. Беше на седем тогава, дребничък за възрастта си, но достатъчно голям да знае, че най-интересните разговори се случват, след като той си легне. Някакъв земец стоеше на прага с прашни дрехи за езда, а бащата на Йеспер тъкмо казваше:
— Посред нощ е. Толкова ли не може да почака до сутринта?
— Ако Йес лежеше болен, дали би задавал този въпрос? — обади се майка му.
— Адити…
Тя целуна Колм по ризата, после награби Йеспер с все завивките.
— Будно ли е малкото ми зайче?
— Не — каза той.
— Е, значи сънуваш тогава. — Върна го в леглото, зави го и го целуна по бузките и челото. — Заспивай, малко зайче, а утре сутрин ще се видим.
Но така и не се прибра на следващия ден, а когато рано заранта на по-следващия на вратата се почука, не беше майка му, а същият прашен земец.
Колм грабна сина си и изхвърча от къщата. Нахлупи шапка на главата си, сложи Йеспер на седлото пред себе си и пришпори коня в галоп. Яхнал прашен кон, прашният мъж препускаше пред тях, прекосиха километри обработваема земя и най-после спряха пред бяла фермерска къща в края на нивите с юрда. Беше много по-хубава от тяхното дървено бунгало, на два етажа и със стъкла на прозорците.
На вратата ги чакаше жена, по-набита от майка му, но иначе висока като нея, косата й събрана на плитки около главата. Махна им да влизат и каза:
— Горе е.
Години по-късно, когато се опита да подреди мозайката на случилото се през онези ужасни дни, Йеспер осъзна, че спомените му се свеждат до дреболии — полираното дюшеме на фермерската къща, гладко почти като коприна под пръстите му, зачервените от плач очи на едрата жена, и момичето — само няколко години по-голямо от Йеспер и с плитки като майка си. Детето пило вода от кладенец, изкопан твърде близо до една от мините. Кладенецът би трябвало да е закован, но вместо това само бяха отнесли ведрото, без дори да махнат макарата и старото въже. Момичето и приятелките й вързали за въжето едно от канчетата, в които си носели обяд, и извадили вода от кладенеца, студена и бистра като утро. Същата вечер и трите деца се почувствали зле. Две починали. Но майката на Йеспер беше спасила третото, дъщерята на едрата жена.
Адити седнала на леглото й, подушила металното канче и положила ръце върху горещата кожа на трескавото дете.
До обяд на следващия ден треската преминала, очите на детето се избистрили. Привечер то седнало в леглото и казало, че е гладно. Адити се усмихнала и припаднала.
— Явно не е внимавала достатъчно, докато е изтегляла отровата — обясни прашният мъж. — Поела е твърде много в себе си. И преди съм виждал да става така със зова. — „Зова.“ Означаваше „благословен“. С тази дума майка му наричаше Гриша. „Ние сме зова — казваше на Йеспер тя и с лек жест караше цвете да разцъфти. — Ти и аз.“