Нямаше кого да повикат, за да изцели нея. Йеспер не знаеше как. Ако Адити беше в съзнание, ако беше малко по-силна, сигурно би могла сама да си помогне. Но тя лежеше, потънала в неестествено дълбок сън, а дишането й ставаше все по-плитко и затруднено.
Йеспер заспа, притиснал буза в ръката на майка си, убеден, че тя ще се събуди всеки миг, ще го погали и ще попита: „Какво правиш тук, малко зайче?“ Но не го събуди това, а хлиповете на баща му.
Отнесоха я във фермата и я погребаха под едно черешово дърво, което тъкмо започваше да цъфти. Дървото му се стори прекалено красиво за толкова тъжен ден и дори сега, видеше ли бледорозови цветове на витрина или бродирани върху нечия рокля, образът събуждаше отколешна меланхолия. Връщаха го към мириса на прясно изкопана земя, към шума на вятъра в полетата, към песента на баща му, тъжна и самотна, събрала в себе си келска тъга, която Йеспер разбираше, без да знае думите.
Когато песента свърши и последните тонове излетяха между черешовите клони, Йеспер попита:
— Мама вещица ли беше?
Колм сложи обсипаната си с лунички ръка върху рамото на сина си и го притегли към себе си.
— Тя беше царица, Йес — каза той. — Тя беше нашата царица.
Същата вечер Йеспер приготви вечеря — прегорели бисквити и водниста супа, но баща му изяде всичко, после му чете от своята келска книга на светците, докато лампите не догоряха, а болката в гърдите на Йеспер не се охлаби достатъчно, за да направи място на съня. И така продължиха нещата оттогава насетне — двамата се грижеха един за друг, работеха на полето, сушаха юрда през лятото и се опитваха да изкарат фермата на печалба. Но по някаква причина това не се оказа достатъчно.
И никога нямаше да е достатъчно, осъзна той. Никога не би могъл да се върне към онзи живот. Не му беше по мярка. Може би, ако не беше починала тогава, майка му щеше да го научи как да канализира мъчителната си енергия, как да използва силата си, вместо да я крие. Може би Йеспер щеше да замине за Равка и да се включи във Втора армия. Или пък щеше въпреки всичко да се озове тук, в Кетердам.
Изтри пръсти в панталона си да махне жълтото петно от юрдата и затвори кутията.
— Земците не използват само цветовете — каза той. — Помня, че майка ми киснеше стъбла от юрда в козе мляко. Даваше ми да пия, когато съм бил на полето.
— Защо? — попита Матиас.
— Като противодействие на полена, който съм вдишвал цял ден. Толкова много юрда не е полезна за едно дете, а аз си бях достатъчно енергичен и без нея.
— Стъблата? — повтори Кювей. — Тях обикновено ги изхвърлят.
— В стъблата има нещо като мляко. Земците го извличат и правят от него мехлем. Втриват го в нослетата и венците на бебетата, когато палят юрдените полета. — Йеспер потропваше с пръсти по капака на тенекиената кутия. Една мисъл се оформяше в главата му. Дали пък противоотровата за юрда парем не се криеше в самото растение? Той не разбираше от химия, не беше умен като Вилан и не беше обучен за фабрикатор. Но беше син на майка си. — Ами ако от млякото може да се направи нещо, което да балансира ефекта на юрда парем? Пак ще остане проблемът с прилагането на противоотро…
И точно тогава прозорецът се строши. Йеспер извади револверите си моментално, а Матиас бутна Кювей на пода и вдигна пушката си. Примъкнаха се до стената и Йеспер надникна през счупеното цветно стъкло на прозореца. В мрака на гробището танцуваха фенери, а онези движещи се силуети трябваше да са на хора… на много хора.
— Ако призраците не са се сдобили с плът — каза той, — значи си имаме компания.