— Гробарска лампа — прошепна Иней и Нина потръпна.
Свещулките, които се приготвяха от стритите скелети на дълбоководни риби, светеха в зелено. Но гробарските лампи използваха друго гориво, синя предупредителна светлина, по която хората познаваха плоските баржи, които товареха и разтоварваха трупове.
— Какво правят гробари в складовия квартал?
— Хората не обичат да виждат трупове по улиците и в каналите. Складовият е празен нощем, затова карат телата тук, нещо като временна спирка. Залезе ли слънцето, гробарите тръгват из града и събират труповете. Работят на смени, минават по всички квартали и карат мъртъвците тук, в складовия. Утре заран няма да видиш нито тях, нито мъртвите. Ще са заминали за кладите на Жетварската баржа.
— Защо просто не си направят истинско гробище? — попита Нина.
— Няма място. Чувала съм, че преди време обсъждали дали да не отворят отново Черното було, но Краличината чума сложила край на дискусиите. Всички ги е страх от зарази. Ако семейството ти е достатъчно заможно, те изпращат в гробище извън Кетердам. А ако не могат да си го позволят…
— Никакви оплаквачки — мрачно каза Нина.
Никакви оплаквачки, никакви погребения. Друг начин да си пожелаеш късмет. Но имаше и нещо повече. Черен хумор, напомняне, че за хора като тях няма да има скъпи погребения, нито мраморни надгробни плочи с имената им, нито венци от мирта и рози.
Иней мина напред, когато наближиха Сладкия риф. Силозите бяха страховити, истински исполини — като богове, застанали на пост, монументи на индустрията с червените лаврови клонки на Ван Ек. Скоро всички щяха да разберат какво се крие зад тази емблема — малодушие и измама. Кръглият комплекс на силозите се пазеше от висока метална ограда.
— Бодлива тел — отбеляза Нина.
— Няма да е проблем.
Бодливата тел беше създадена да държи говеда в кошарите им. Нямаше да затрудни Привидението.
Застанаха на пост до дебелия тухлен зид на един склад и останаха там известно време — трябваше да са сигурни, че охраната патрулира по обичайния си начин. И наистина, точно както беше обяснил Каз, пазачите правеха една обиколка на периметъра за дванайсетина минути. Това означаваше, че Иней ще разполага с приблизително шест минути да мине по въжето между силозите, докато пазачите са от източната страна на оградата. Минеха ли от западната, лесно щяха да я видят на въжето, но не и на покривите. За тези шест минути тя трябваше да пусне гъгрицата през капандурата на силоза и да откачи въжето. Ако не се справеше в рамките на шестте минути, просто щеше да изчака следващата обиколка. Нямаше да вижда пазачите, но Нина носеше силна свещулка и щеше да й даде сигнал, когато стане безопасно да мине по въжето.
— Десет силоза — каза Иней. — Девет прехвърляния между покривите.
— Отблизо изглеждат още по-високи — каза Нина. — Сериозно ли ще се справиш с това?
Силозите наистина бяха страшнички.
— Катеренето е едно и също без значение колко висока е планината.
— Абе не е съвсем вярно. Ще ти трябват въжета, котки…
— Говориш като Матиас.
Нина се плесна в ужас по устата.
— За компенсация обещавам да изям двойно повече кекс.
Иней кимна мъдро.
— Разумна политика.
Охраната подмина за пореден път караулката при портите.
— Иней — каза Нина притеснено, — редно е да знаеш, че след парем силата ми не е същата. Ако стане напечено…
— Няма да стане. Тази нощ ще се движим като призраци. — Стисна Нина по рамото. — А със или без гришанска сила, ти си най-свирепият воин, когото познавам.
— Но…
— Нина, пазачите.
Охраната се беше скрила от погледа им. Или трябваше да действат сега, или да изчакат следващата обиколка, а това означаваше да излязат от графика.
— Заемам се — каза Нина и тръгна към караулката.
Имаше само десетина крачки от поста им при тухления зид до окъпаната в светлина караулка, но за тези десетина крачки цялото поведение на Нина се промени. Иней не би могла да посочи конкретно всички промени, но крайният резултат беше забележителен — стъпките на Нина станаха някак предпазливи, раменете й се смъкнаха леко, цялата сякаш се сви, стана по-малка. Вече не беше обучена Гриша, а млада и притеснена имигрантка, която се надява на мъничко помощ.
— Моля да извини… — каза тя с нелепо силен равкийски акцент.
Пазачът при караулката вдигна пушката си, но не изглеждаше особено притеснен.
— Нямаш работа тук нощем.
Нина измърмори нещо, вдигнала към него големите си зелени очи. Беше се потопила изцяло в ролята си.