— Какво рече? — попита пазачът и пристъпи към нея.
Иней не чака повече. Запали дългия фитил на евтината светлинна бомба, която Вилан им беше дал, после хукна към оградата, като заобиколи отдалече окъпаната в светлина караулка. Катереше се безшумно. Озова се зад Нина и пазача, после и над тях. Чуваше гласовете им, докато се провираше между намотките на бодливата тел.
— Търси работа, да? — казваше Нина. — Да прави захар.
— Тук не я правим, само я съхраняваме. Трябва да идеш в някоя от рафинериите.
— Но аз трябва работа. Аз… аз…
— Е, хайде сега, недей да плачеш. Спокойно, няма нищо.
Иней изсумтя мислено и се приземи безшумно от другата страна на телената ограда. Видя през нея чувалите с пясък, за които беше споменал Каз, струпани при задната стена на караулката, както и ъгълчето на мрежата, която й беше приготвил.
— Твоят… твойто гадже също ли си търси работа? — питаше пазачът.
— Аз нямам… как го каза? Гадже?
Портата до караулката не се заключваше отвътре, затова Иней я открехна за Нина, после хукна към сенките в основата на най-близкия силоз.
Чу как Нина си взе довиждане с пазача и се отдалечи в противоположната посока на поста им при тухления зид. Сега й оставаше да чака. Минутите минаваха и Иней тъкмо реши, че бомбата сигурно е дефектна, когато откъм склада с тухления зид се чу трясък и избухна ярка светлина. Пазачът изскочи от караулката с пушка в ръце и направи няколко крачки към склада.
— Ехо? — извика той.
Нина се появи от сенките зад него и се шмугна през портата. Затвори я тихо и хукна към мрака при втория силоз. Оттам щеше да даде сигнал на Иней за местоположението на патрулиращата охрана.
Пазачът се върна в караулката заднишком, като се оглеждаше за нещо подозрително при складовете. Накрая се обърна, провери дали портата е заключена и се прибра в караулката.
Иней изчака сигнала на Нина, после започна да се катери на бърз ход по скобите, заварени за металната стена на силоза. Един етаж, два, десет. По време на истинско представление, на карнавали и панаири, вуйчо й забавляваше публиката, докато Иней се катереше нагоре. „Никой досега не е правил този номер, особено на толкова крехка възраст! Вижте опънатото въже, вижте колко е високо!“ Тогава се включваше прожектор и обливаше въжето в светлина така, че да прилича на тънка нишка от паяжина, опъната под тавана на шатрата. „Господа, хванете ръката на своята дама. Виждате ли колко тънки са пръстите й? А сега си представете какво е да минеш по нещо толкова тънко и така крехко! Кой би дръзнал да направи такова нещо? Кой би дръзнал да предизвика самата смърт!“
Тогава Иней се изправяше на върха на пилона, слагаше ръце на кръста си и викаше: „Аз ще го направя“.
А публиката ахваше в хор.
„Не, не, чакайте малко, това не е възможно — казваше вуйчо й. — Такова малко момиче?“
И в този момент публиката винаги полудяваше. Жени припадаха, случваше се някой мъж да изскочи на арената в опит да спре представлението.
Тази вечер нямаше публика, само вятърът, студеният метал под пръстите й и яркото лице на луната.
Иней стигна до върха на силоза и погледна към града в ниското. Кетердам грееше в златно, фенери пълзяха по каналите, свещи горяха на прозорците, магазини и кръчми грееха като светли петна въпреки късния час. Иней лесно различи светлата панделка на Капака, цветните фенери и каскадните светлинки на Дъгите. Още няколко дни и животът на Ван Ек щеше да бъде съсипан, а Иней щеше да се освободи от договора си с Пер Хаскел. „Свободна.“ Свободна да живее както тя иска. Да потърси опрощение за греховете си. Да преследва целта си. Щеше ли Кетердам да й липсва? Този пренаселен лабиринт, който бе опознала като дланта на ръката си и който неусетно се беше превърнал в неин дом? Определено щеше да й липсва. Затова тази нощ тя щеше да изнесе представление за своя град, за жителите на Кетердам, нищо че те нямаше да я аплодират.
След няколко опита успя да охлаби колелото на капандурата и да вдигне капака. Бръкна в джоба си извади затапеното шишенце с химическата гъгрица. Следвайки указанията на Вилан, тя го разтръска добре, после го отвори и изля съдържанието му в силоза. Чу се съскане и захарта се раздвижи, сякаш нещо живо пълзеше под повърхността й. Иней потръпна. Чувала бе, че работници умирали от бавно задушаване в силозите, когато уж стабилните тонове зърно, царевица или захар поддавали внезапно под краката им. Затвори капака на силоза и завъртя колелото да го стегне.
После се протегна към най-близката скоба на металната стълба и прикрепи намагнитизираната щипка, която Вилан й беше дал. Държеше здраво. Иней натисна копчето на щипката и два намагнитизирани телени водача се освободиха от механизма и залепнаха с тихо дрънчене към стената на силоза. После извади от раницата си арбалет и тежка намотка кабел, прокара единия край на кабела през щипката, застопори го и прикрепи водачите. Другият му край беше свързан към втора намагнитизирана щипка, заредена в арбалета. Иней натисна спусъка. Първият изстрел не уцели и тя нави кабела с макарата. Вторият изстрел щракна щипката към грешна скоба. Третият попадна право в целта, близо до горния ръб на отсрещния силоз. Иней завъртя щипката да изпъне въжето колкото трябва. И преди бяха използвали подобен механизъм, но никога на толкова голямо разстояние и на такава височина. Нямаше значение. Стъпеше ли на въжето, разстоянието и опасността щяха да се превърнат в нещо друго. Тя щеше да се превърне в нещо друго. Когато ходеше по въже, Иней не дължеше никому нищо, ставаше същество без минало и бъдеще, увиснало между небето и земята.