Време беше. Можеш да се научиш на трапец, но за въжето трябва да си роден.
Майка й твърдеше, че талантливите въжеиграчи са потомци на въздушния народ, че в древността са имали криле и че на подходящата светлина тези криле още могат да се различат между лопатките на малцината надарени. Иней редовно се въртеше пред огледалото като малка, наляво и надясно, кривеше врат с надежда да зърне собствените си криле. Вглеждаше се в сянката си и навън, нищо че другите деца й се присмиваха.
Тормозеше баща си ежедневно, докато той не вдигна ръце и не й позволи да започне обучението си с ниско въже, боса, за да свикне с усещането за въжето под краката си, да го изминава в двете посоки, напред и заднишком, да пази желязно равновесие. Бързо й доскуча, но послушно правеше ежедневните упражнения, подлагаше силата си на тест, свикваше с кожените пантофки, които подобряваха сцеплението с кабела, който беше по-твърд и труден от въжето. Разсееше ли се баща й, тя заставаше на ръце и когато той я погледнеше отново, Иней вече се придвижваше по въжето нагоре с краката. Постепенно баща й се съгласи да повдигне въжето с още педя, да я пусне на истински кабел и при всяко ново ниво Иней усвояваше ново умение — циганско колело, премятания, да ходи с кана вода на главата. Свикна и с тънкия еластичен прът, който въжеиграчите използват на големи височини, за да пазят равновесие.
Един следобед вуйчо й и братовчедите й подготвяха нов номер. Ханзи щеше да избута Аша по кабела в ръчна количка. Беше горещо, затова решиха да спрат за обяд, а после да поплуват в реката. Останала сама в притихналия лагер, Иней се изкатери по въжената стълба на скованата платформа, като внимаваше слънцето да е зад гърба й, за да вижда ясно кабела.
Погледнат от толкова високо, светът се превръщаше в отражение на самия себе си, формите му изглеждаха скъсени, а сенките — издължени, беше уж познат, но и чужд в същото време. Иней сложи обутия си в специалната пантофка крак на кабела и внезапно се разколеба. Вече от седмици ходеше по кабел със същата дебелина, но сега изведнъж й се стори по-тънък, сякаш в този огледален свят кабелът се подчиняваше на други правила. „Когато страхът се появи, значи нещо ще се случи.“
Иней вдиша дълбоко, извъртя леко ханш да намери центъра на тежестта си и направи първите си стъпки във въздуха. Тревата ниско долу беше като развълнувано море. Иней усети как тежестта й се измества, наклони се наляво, усети дърпането на земята, гравитацията, която само чакаше да я съедини със сянката й долу.
Мускулите й се стегнаха, тя присви колене и мигът отмина. След това остана насаме с кабела. Беше преминала половината разстояние, когато изведнъж си даде сметка, че има компания. Без да губи фокус, тя си позволи да види и друго, освен кабела, незначителните неща в периферното си зрение. Никога нямаше да забрави лицето на баща си, току-що върнал се от реката с другите, вдигнал глава към нея с провиснала в безгласно възклицание челюст, нито изражението на майка си, която излезе от караваната и притисна ръка към сърцето си. Гледаха я в пълно мълчание, от страх да не нарушат концентрацията й. Първата й публика на високо въже, занемяла от ужас, който Иней усети като най-голямата похвала.
След като най-после слезе на земята, майка й цял следобед се мята между крайни настроения, ту я прегръщаше силно, ту й викаше до прегракване. Баща й също й се скара, много строго, но Иней долови гордостта в погледа му, както и неохотно възхищение в очите на братовчедите си.
Когато един от тях я дръпна настрани по-късно и я попита как е възможно да ходи толкова безстрашно по въжето, тя само вдигна рамене и отговори, че не било нищо сложно, просто ходиш и толкова.