Но не беше така. Беше по-хубаво от обикновеното ходене. Когато другите ходеха по въжето, беше като безспирна битка — с вятъра, с височината, с разстоянието. Когато Иней стъпеше на високия кабел, той се превръщаше в неин свят. Усещаше всяко негово поклащане и вибрация, усещаше притеглянето му. Кабелът беше планета, а Иней — нейната луна. В ходенето по въже имаше нещо простичко, което тя не откриваше при трапеца, където трябваше да се нагажда към инерцията. Иней обичаше спокойствието, което откриваше там, високо над земята, обичаше го по начин, който другите не можеха да разберат.
Паднала беше само веднъж, и то заради мрежата. И до ден-днешен беше убедена в това. Опънали бяха мрежата, защото Ханзи наскоро беше включил в номера си едноколесен велосипед. Иней тръгна по кабела, ходеше си най-нормално, а после изведнъж пропадна. Дори не й остана време да се уплаши — стовари се върху опънатата мрежа, отскочи от нея и падна на земята отстрани. Стори й се странно, че земята е толкова твърда, че не се огъва да поеме тежестта й. Счупи две ребра, а на главата й излезе буца колкото гъше яйце.
— Добре е, че отокът е толкова голям — мърмореше баща й, навел се над буцата. — Означава, че кръвта се събира навън, а не в мозъка й.
Веднага, щом свалиха превръзките от ребрата й, Иней се върна на въжето. И повече никога не използва мрежа. Знаеше, че заради нея е станала небрежна онзи път. Сега обаче, свела поглед от покрива на силоза, неохотно си призна, че не би имала нищо против известна застраховка. Далеч долу лунната светлина улавяше извивките на паветата и ги превръщаше в тъмни семена на екзотичен плод. Но мрежата, скрита зад караулката, беше безполезна, ако нямаше поне двама, които да я държат, а какъвто и да е бил първоначалният план на Каз, настоящият не включваше разни хора на открито, които опъват мрежа. Затова Иней щеше да мине по въжето по обичайния начин, без мрежа, понесена на невидимите си криле.
Извади балансиращия прът от специално пришитата към жилетката й примка, тръсна го и той се разтегна до пълната си дължина. Тя изпробва тежестта му в две ръце, раздвижи пръсти в пантофките си. Бяха кожени, откраднати от Зиркойския цирк по нейна молба. Гладките подметки не осигуряваха сигурното сцепление и отличния тактилен усет на любимите й гумени пантофки, но бяха по-подходящи за случая, с по-слабо съпротивление.
А после Нина й сигнализира с ярка зелена светлинка, еднократен лъч, който бързо угасна.
Иней стъпи на кабела. Вятърът я дръпна моментално и продължи да я дърпа, а тя издиша бавно и смъкна центъра на тежестта си с помощта на еластичния прът.
Присви колене и подскочи лекичко за проба. За щастие, кабелът беше опънат толкова силно, че почти не поддаваше под тежестта й. Тя тръгна напред, усещаше съпротивлението на изпънатия кабел под свода на стъпалата си. При всяка стъпка той се огъваше едва доловимо, недоволен, нетърпелив да се измъкне от натиска на неканения си гост.
Усещаше въздуха топъл по кожата си. Миришеше на захар и меласа. Качулката й се беше смъкнала, косъмчета се измъкваха от плитката й и я гъделичкаха по лицето. Иней се съсредоточи върху кабела, приласка онова родство, което познаваше от дете, сякаш кабелът не се съпротивяваше, а я приемаше с радост, така, както тя приемаше него, посрещаше я с отворени обятия в този огледален свят, тайното място, където можеше да остане наистина сама. След броени секунди Иней стъпи на покрива на втория силоз.
Сгъна балансиращия прът и го върна в примката му. Отпи вода от манерката в джоба си и разкърши рамене. После отвори капандурата и изля вътре второто шишенце с химическа гъгрица. Пак чу припукващото съскане и усети силната миризма на препечен карамел. Всъщност сега миризмата беше по-силна, наситен облак сладникаво ухание.
А после изведнъж се озова в Менажерията и нечия месеста ръка се сключи нетърпеливо около китката й. Иней се беше научила да предусеща тези спомени, да се мобилизира вътрешно, но този път споменът я свари неподготвена. Заля я по-настоятелен от вятъра преди малко и я хвърли в хаос и паника. През аромата на ванилия се долавяше миризма на чесън. Копринените чаршафи се гърчеха под нея, сякаш леглото беше оживяло.
Не ги помнеше всичките. Нощите в Менажерията нямаха край и тя бързо се научи да изключва чувствата си, да изчезва до такава степен, че да не й пука какво се случва с тялото, което оставаше върху чаршафите. Научи, че мъжете, които идваха в Менажерията, не се вглеждаха в детайлите, не задаваха излишни въпроси. Идваха да търсят илюзия и си затваряха очите за всичко, което можеше да я застраши. Сълзите, разбира се, бяха строго забранени. Първата нощ Иней плака. Леля Хелеен я наби първо с въже, после с бастун, а накрая я стисна за гърлото и я души, докато Иней не загуби съзнание. На следващата нощ страхът на Иней беше по-силен от срама и отчаянието.