Научи се да разтяга лице в усмивка, да шепне, да извива гръб и да издава звуците, които клиентите искаха да чуят. Още плачеше, но без сълзи в очите. Онези сълзи запълваха празното място в душата й, кладенец от мъка, където тя потъваше като камък всяка нощ. Менажерията беше сред най-скъпите къщи на насладите в Кацата, но клиентите с нищо не бяха по-добри от онези, които ходеха в евтините бордеи и плащаха на момичета в тъмните улички. В известен смисъл, установи с времето Иней, бяха дори по-лоши. „Когато дават толкова пари — беше казала Кера, келското момиче, — мъжете си мислят, че всичко им е позволено.“
Имаше млади мъже и стари, красиви и грозни. Имаше един, който се разплака, а после я удари заради собственото си безсилие. Друг искаше Иней да се престори, че това е първата им брачна нощ, и да му казва, че го обича. Или онзи с острите като на коте зъби, който хапа гърдите й до кръв. Леля Хелеен прибави цената на окървавените чаршафи и дните, в които Иней не беше в състояние да работи, към задълженията по договора й. Но онзи със зъбките не беше най-лошият. Най-лошият беше един равкиец, който я избра в салона. Онзи, дето миришеше на ванилия. Чак когато се качиха в стаята й сред цикламените коприни и аромата на тамян, той каза:
— Виждал съм те и преди, между другото.
Иней се засмя, решила, че това е част от играта, която клиентът си е наумил, и му наля вино от позлатената гарафа.
— Едва ли.
— Преди години, на един карнавал край Карйева.
Виното се разплиска над ръба на чашата.
— Изглежда ме бъркаш с друго момиче.
— Не — каза развълнувано той, нетърпелив като юноша. — Сигурен съм. Цялото ти семейство участваше в представлението. Бях в отпуск тогава, от армията. Едва ли си била на повече от десетина години, малка и слабичка, а как ходеше само по високото въже! Безстрашна. Имаше венче от рози на главата. По едно време залитна. Разлюля се, а листенца от розите се понесоха надолу като облак. — Размърда пръсти да имитира снеговалеж. — Цялата публика ахна, аз също. На следващата вечер отидох пак да гледам представлението и онова с розите се случи отново. Разбрах, че е част от номера, но въпреки това стомахът ми се качи в гърлото, докато ти се преструваше, че всеки миг ще паднеш.
Иней се опита да овладее треперещите си ръце. Венецът с хлабаво прикрепени рози беше идея на майка й. „Тичаш по въжето като катеричка по клон, мейа. Изглежда твърде лесно отстрани. Публиката трябва да вярва, че си в опасност, дори да не е така.“
Онази нощ беше най-лошата й нощ в Менажерията, защото когато равкиецът започна да я целува по врата и да съблича коприните й, Иней не успя да се отдалечи от тялото си. Фактът, че мъжът я помни отпреди, някак обвърза миналото й към настоящето, хвана я в капан. Тя плака тогава, но равкиецът май нямаше нищо против.
Сега Иней чуваше как захарта съска от срещата си с химическата гъгрица. Хвана се отчаяно за този звук, насочи мислите се към него, мъчеше се да диша въпреки буцата, затъкнала гърлото й.
„Ще те приема без броня.“ Това беше казала на Каз при онзи техен разговор на борда на „Феролинд“ в отчаяното си желание да предизвика някакъв отклик, да види някакъв знак, че той би могъл да се отвори за нея, че могат да са нещо повече от две нещастни деца, обединени от недоверието си към света. Но какво щеше да се случи, ако той беше отговорил на очакванията й през онази нощ? Ако й бе предложил охотно част от сърцето си? Ако се бе приближил, ако бе свалил ръкавиците си, ако я беше целунал? Дали тя щеше да го придърпа плътно към себе си? Да отвърне на целувката? Би ли могла да му се отдаде изцяло в онзи момент, или пак щеше да се отдели, да изчезне, да остави само механична кукла в ръцете му, момиче, което е изгубило завинаги способността си да приеме някого без задръжки?
Нямаше значение. Каз така и не бе казал очакваните думи и толкова по-добре. И за двама им. Така можеха да продължат напред, всеки с бронята си. Тя ще получи своя кораб, а той — своя град.
Иней посегна да затвори капандурата и вдиша дълбоко въздуха на Кетердам с вездесъщия мирис на въглищен дим. Закашля се да разкара от дробовете си неприятната сладост на разлагаща се захар. А после нечия ръка я стисна за врата и я тласна напред.
Центърът на тежестта й се премести и тя политна към зейналата паст на силоза.
18. Каз
Влязоха в къщата по-лесно от очакваното и това изправи Каз на нокти. Възможно ли беше да е надценил Ван Ек? „Човекът мисли като търговец — напомни си той, стисна бастуна под мишница и се спусна по улука. — Вярва, че може да си купи безопасност с пари.“