Вилан плъзна ококорен поглед из детската стая, но не каза нищо, само поклати глава. Каз надникна в коридора. Пазачът се беше върнал на поста си пред стаята на Алис.
— Е? — обърна се шепнешком той към Вилан.
— Използвах бавногорящ фитил — отвърна хлапето. — Трудно е да се прецени кога ще изгори докрай.
Секундите се точеха мъчително. А после най-сетне се чу втори пукот. Пазачът се върна при прозореца, а Каз даде знак на Вилан да тръгнат по коридора. Отключи без бавене вратата на кабинета и двамата хлътнаха вътре — всичко това в рамките на броени секунди.
Когато се вмъкна преди време в къщата за платното на ДеКапел, Каз остана изненадан от разточителното обзавеждане в кабинета на Ван Ек. Очаквал бе характерната сдържаност на керчските търговци, а завари ламперия с тежка дърворезба, предимно лаврови клонки, стол с размерите на трон, тапициран с алено кадифе, и огромно писалище от полирано скъпо дърво.
— Зад картината — прошепна Вилан и посочи портрет на мъж, вероятно един от предците на Ван Ек.
— И кой точно член на великото ви родословно дърво трябва да е този?
— Мартин ван Ек, прапрадядо ми. Бил е корабен капитан. Пръв е акостирал при Иймс Чин и е навлязъл навътре в сушата по реката. Върнал се натоварен с подправки, купил втори кораб с печалбата и така, по думите на баща ми, поставил началото на фамилното богатство.
— И ще вземе дейно участие в края му. — Каз разтръска една свещулка и зеленото сияние изпълни стаята. — Доста си приличате впрочем — каза той, загледан в изпитото лице, високото чело и строгите сини очи.
Вилан сви рамене.
— Ако не броим червената коса, съм се метнал на баща си във всичко. И на неговия баща и на всички мъже от рода Ван Ек. Допреди да се сдобия с новото си лице.
Хванаха картината от двете страни и я свалиха на пода.
— Виж се само — припя Каз, вперил поглед в сейфа на Ван Ек.
Думата беше крайно неподходяща, защото „сейфът“ приличаше повече на трезор, стоманена врата, вградена в стената, която на свой ред беше подсилена със стомана. Ключалката беше керчска направа и напълно непозната за Каз — поредица от механизми с парола от случайни числа, която може да бъде променяна ежедневно. Трябваше ти поне час да я разбиеш. Но щом не можеш да отвориш една врата, просто си правиш нова.
Звук на силни гласове долетя откъм долния етаж. Явно търговиите спореха за нещо, при това доста разпалено. При други обстоятелства Каз с радост би подслушал разговора им.
— Хайде — каза той. — Часовникът тиктака.
Вилан извади два буркана от раницата си. Сами по себе си не бяха нищо особено, но хлапето твърдеше, че смесят ли веднъж съдържанието им, новото съединение може да прояде всичко, освен бурканите от балсово стъкло.
Вилан си пое дълбоко дъх и протегна бурканите далече от тялото си.
— Дръпни се — каза той и внимателно изля съдържанието на единия буркан в другия. Нищо особено не се случи.
— Е? — рече Каз.
— Дръпни се, моля те.
Вилан извади от джоба си пипета от балсово стъкло, изтегли малко количество от течността и я изля на струйка по стоманената врата на сейфа. Металът моментално започна да се топи. Разнесе се силен пукот в малката стая. Въздухът замириса силно на метал и двамата покриха с ръкави лицата си.
— Бутилирани неприятности — поклати глава Каз, без да крие удивлението си.
Вилан продължи да накапва от киселината по стоманената врата и дупката постепенно се разширяваше.
— Малко по-бързо, ако обичаш — рече Каз, след като си погледна часовника.
— Ако изтърва и една капка от това чудо, ще прогори дупка в пода и ще падне върху гостите на баща ми.
— Добре. Не бързай тогава.
Киселината поглъщаше метала експлозивно, припламваше за кратко, но продължаваше да действа дори след като изчерпеше първоначалната си сила. Дано не проядеше твърде много от стената, след като с Вилан изчезнат. Каз нямаше нищо против кабинета да се стовари върху Ван Ек и гостите му, но не и преди неговият отряд да е приключил със задачите си за тази нощ.