Не разбираше какво виждат очите й. На покрива пред нея стоеше момиче като статуетка от слонова кост и кехлибар. Туниката и панталоните му бяха с цвят на сметана, подсилени с ивици бяла кожа и бродирани в златно. Светлокестенявата коса на момичето беше прибрана в дебела плитка, от която проблясваха скъпоценни камъни. Беше високо и стройно, година-две по-голямо от Иней.
Първата й мисъл беше за войниците кергууд, които Нина и другите бяха видели на Западната дъга, но това момиче не приличаше на шуанка.
— Здравей, Привидение — каза то.
— Познавам ли те?
— Аз съм Дуняша, Бялото острие, обучена от мъдреците на Ахмрат Йен. Най-великият наемен убиец на нашето време.
— Нищо не ми говори.
— Нова съм в града — призна момичето, — но чух, че ти си легенда по тези мръсни улици. Мислех, че ще си… знам ли, по-висока.
— По каква работа? — каза Иней, прибягвайки до традиционния керчски поздрав в началото на всяка среща, макар че думите прозвучаха абсурдно тук, на двайсет етажа над земята.
Дуняша се усмихна. Заучена усмивка като усмивките, с които момичетата посрещаха клиентите в позлатения салон на Менажерията.
— Грозен поздрав за един грозен град. — Щракна небрежно с пръсти към тъмния силует на Кетердам, пълен с разбиране и едновременно с презрение жест. — Съдбата ме доведе тук.
— А тя ли ти плаща надницата? Съдбата? — попита Иней, като претегляше с поглед момичето.
Това създание от слонова кост и кехлибар едва ли се беше покатерило на силоза, за да се запознаят. В битка по-високият ръст на Дуняша щеше да е предимство, но можеше да наруши равновесието й. Ван Ек ли я беше изпратил? И ако е така, дали беше пратил някой и след Нина? Хвърли кратък поглед надолу, но земята чернееше в сенките на силозите.
— За кого работиш?
Ножове се появиха в ръцете на Дуняша, ножове с наточени до блясък остриета.
— Смъртта е нашата работа — каза момичето — и е свещена.
Възторг грейна в очите й, първата истинска искра на живот, която Иней виждаше в нея, после девойката нападна.
Иней се стресна от скоростта й. Дуняша се движеше като оцветена светлина, сякаш самата тя беше острие, разсичаше мрака, ножовете й режеха в съвършен синхрон, наляво, надясно. Иней се задейства на свой ред, чисто инстинктивно, заотстъпва назад, но далече от ръба на силоза. Направи лъжливо движение наляво и успя да се промуши покрай Дуняша и да премине от отстъпление в атака.
Дуняша се завъртя и избегна изящно удара, лека, почти безтелесна, като слънчев лъч по водата на езеро. Иней никога не беше виждала човек да се бие така, сякаш танцува в ритъма на музика, която само той чува.
— Страх ли те е, Привидение? — Иней усети как ножът на Дуняша срязва ръкава й. Острието я ужили като удар с бич. „Раната не е дълбока“ — каза си тя. Което нямаше да има значение, ако острието беше намазано с отрова. — Мисля, че те е страх. А няма как да си пратеник на смъртта, ако се страхуваш от нея.
Тази луда ли беше? Или просто обичаше да дрънка? Иней отскочи назад и пое в кръг по края на силоза.
— Аз съм родена без страх — продължи Дуняша и чак се изкиска доволно. — Родителите ми се уплашили, че ще се удавя, защото съм пропълзяла в морето през смях. Била съм бебе тогава.
— Дали пък не са се уплашили, че ще говориш, докато не се задавиш със собствения си език?
Бялото момиче се стрелна напред с подновен устрем и Иней се запита дали първата агресивна атака не е била само тест, опит Дуняша да прецени слабите и силните й страни, да открие своето предимство. Размениха няколко удара, но натрапничката беше със свежи сили, а Иней усещаше всяка болежка, рана и изпитание, понесени от тялото й през последния месец — раната от ножа, която едва не я беше убила, изкачването по шахтата на пещта в Ледения палат, дните в плен.
— Признавам, че съм разочарована — каза Дуняша и припна изящно по покрива на силоза. — Надявах се да срещна в твое лице достоен противник. А какво намирам? Дребна сулийска акробатка, която се бие като прост уличен бандит.
Вярно беше. Иней беше научила бойните си техники от момчета като Каз и Йеспер по улиците и кривите пресечки на Кетердам. А стилът на Дуняша имаше много лица. Тя се огъваше като тръстика при нужда, примъкваше се като дебнеща котка, отстъпваше като дим. С други думи, действията й бяха непредсказуеми.
„По-добра е от мен.“ Мисълта имаше вкус на леш, сякаш Иней е захапала апетитен плод, а той се е оказал гнил. И проблемът не беше само в различното обучение, което двете бяха получили, а и в причината да поемат по този път. Иней беше усвоила бойните си техники по принуда, за да оцелее, и след като уби човек за пръв път, плака цяла нощ. А това момиче щеше да й свети маслото за удоволствие.