Непрогледната сянка на втория силоз й предлагаше временно прикритие, но не би могла да направи и две крачки, без онези да я видят. Сети се за отровното хапче в джоба си.
— Не ни карай ние да идваме, момиче — извика младежът и даде знак на другарите си да се разтеглят в редица.
Нина реши, че има две предимства на своя страна. Първо, прангата в края на веригата, която водачът на Грошовете размахваше, показваше, че явно им бяха наредили да я заловят жива. Пека не би искал да се лиши от ценна сърцеломка, значи хората му нямаше да стрелят. Второ, тези генийчета не знаеха, че парем се е отразил на способностите й, а това означаваше, че би могла да спечели малко време за себе си и Иней.
Нина тръсна глава, събра кураж и пристъпи на открито. Онези моментално вдигнаха пушки към нея.
— Я по-спокойно — каза тя и сложи ръка на кръста си. — Пека няма да ви се зарадва особено, ако ме надупчите като капачка на солница.
— Здрасти, гришанке. Ще се позабавляваме ли?
„Зависи от дефиницията ти за забавление.“
— Как се казваш, красавецо?
Момчето се усмихна. Имаше златен зъб и изненадващо очарователна трапчинка.
— Емон.
— Хубаво келско име. Кен йе хом?
— Мама беше келка. Аз не говоря езика.
— Тъй ли? Хайде сега успокой приятелчетата си. Кажи им да свалят пушкалата, пък аз ще те науча на няколко нови думи.
— Да бе. Знам аз какво правите вие, сърцеломите. Не ща да ми бърникаш из вътрешностите.
— Жалко — каза Нина. — Чуй, Емон, няма нужда нещата да ескалират. Нека чуем какво предлага Пека. Ако ще вдигам кръвното на Каз Брекер, трябва да съм сигурна, че си струва неприятностите…
— Каз Брекер го брой мъртъв, моме. А и Пека нищо не предлага. Идваш с нас, със или без окови, ти решаваш.
Нина вдигна ръце и усети как младежите пред нея се напрягат, готови да натиснат спусъците въпреки заповедите на Пека. Протегна се мързеливо.
— Емон, нали знаеш, че преди да ми сложиш тая пранга, мога да превърна червата на половината ти другарчета в а`ко?
— Не си толкоз бърза.
— Достатъчно бърза съм да направя така, че повече никога… — Направи кратка пауза и сведе многозначително поглед към областта под токата на колана му. — … да не вдигнеш знамето на Западната дъга.
Сега вече Емон пребледня.
— Не можеш.
Нина изпука кокалчетата на ръцете си.
— Сериозно?
Нещо издрънча тихо над тях и всички насочиха пушките си нагоре. „По дяволите, Иней, точно сега ли намери да вдигнеш шум!“ Но когато вдигна поглед на свой ред, мислите й набиха спирачки. Иней беше на кабела. И не беше сама.
В първия миг реши, че й се привижда, че е халюцинация някаква. Каква е тази фигура в бяло, която вървеше след Иней по кабела? Приличаше на фантом, който се носи във въздуха над тях. Момиче сякаш. А после момичето метна нещо. Нина зърна металически отблясък. Не видя дали малкото метално нещо уцели Иней, но явно бе попаднало в целта, защото приятелката й залитна. След миг Иней възстанови равновесието си и продължи спокойно напред, разперила ръце.
Трябваше да й помогне някак. Нина се пресегна към момичето в бяло, потърси пулса му, влакната на мускулите, нещо, над което да наложи контрола си, но не откри нищо, само същата ужасна слепота.
— Няма ли да помогнеш на приятелката си? — извика Емон.
— Ще се оправи и сама — каза Нина.
Емон се подсмихна самодоволно.
— Явно не си толкова страшна, колкото се говори. Освен на приказки. — Обърна се към хората си. — Цяла нощ ще черпя онзи, който пръв я хване.
Не се втурнаха към нея. Не бяха достатъчно глупави. Тръгнаха бавно, с насочени оръжия. Нина рязко вдигна ръце. Грошовете спряха на място. Но когато нищо не се случи, те взеха да се споглеждат ухилено и тръгнаха отново към нея, по-бързо този път. Желанието да си заслужат наградата надвиваше страха им от Нина.
Тя хвърли бърз поглед нагоре. Иней все още пазеше равновесие. Май се опитваше да стигне обратно до първия силоз, но стъпката й беше неравна, несигурна като на ранен човек.
„Мрежата.“ Само че сама Нина не можеше да я разпъне. Ако имаше мъничко парем, трошица поне, щеше да впрегне тези едри малоумници на работа. Щяха да изпълнят всяка нейна заповед безпрекословно.
Мислите й се пресегнаха да сграбчат нещо, каквото и да е. Не можеше просто да си стои тук безпомощна, да я вземат в плен, а Иней да се пребие пред очите й. Но усети само голяма и черна бездна. Тук нямаше удобни парченца кост, нито прах, които да използва. Светът, гъмжащ до неотдавна от живот, пулс, дихания и препускаща кръв, сега се беше изпразнил от съдържание, свят като черна пустиня с безплодна земя и небе без звезди.