Един от Грошовете се метна напред и другите го последваха моментално, надпреварваха се да я хванат за ръцете, повлякоха я към Емон, чието лице се разполови от доволна усмивка, която вдълба трапчинката в бузата му.
Нина нададе вой на чиста ярост, мяташе се като диво животно. Не беше безпомощна. Нямаше да е безпомощна.
„Не познавам по-свиреп воин, със или без гришанска сила.“
И тогава го усети… там, в онази черна пустиня, джобче от студ, толкова леден, че пареше. Там, отвъд силозите, където каналът завиваше на път за пристанището — баржата с купчината трупове. Нещо познато се разля по вените й. Не беше пулс, нито кръв, която се движи по разклонените си пътища, но все пак усещаше нещо, нещо друго. Сети се за парченцата кост, за спокойствието, което изпитваше сред гробовете на Черното було.
Емон се опита да щракне прангата около китката й.
— Да й сложим и желязната яка! — извика друг от мъжете.
Усети ръка в косата си, някой дръпна силно главата й назад да оголи шията. Нина знаеше, че хрумването й е налудничаво, но други възможности не й бяха останали. Събра сили, изрита Емон и се отскубна от хватката му. После разпери широко ръце, концентрирана върху новата тръпка… и усети как телата върху баржата се надигат. Стисна ръце в юмруци. „Елате при мен.“
Грошовете хванаха китките й. Емон я шамароса през устата, но Нина продължаваше да стиска юмруци и да мисли за своите си неща. Това нямаше нищо общо с възторга, който я изпълваше под въздействието на парем. Онова тогава бе зной, огън, светлина. Сега беше студен пламък, който гори ниско и в синьо. Усещаше как труповете се надигат един след друг да откликнат на призива й. Усещаше и друго — ръцете по себе си, оковите на китките… но студът бе станал по-дълбок, бързотечаща зимна река, черни бързеи, влачещи парчета лед.
Нина чу крясъци, бърза стрелба, а после писък на огънат метал. Ръцете по нея отхлабиха хватката си, а оковите паднаха на камъните с почти музикален звън. Нина прибра ръце към гърдите си и се гмурна още по-надълбоко в ледената река.
— Какво става, мамка му! — изръмжа Емон и се обърна да погледне към караулката. — Мамка му!
Лъвските грошове отстъпваха, напълно забравили за мисията си, с разкривени от ужас лица. И нищо чудно. Някакви хора нападаха оградата, клатеха неистово коловете й. Някои бяха стари, други — млади, но до един бяха красиви — румени в лице, с устни като розови пъпки, косите им лъскави и разлюлени на вълни с нежното полюшване на нещо, което расте под вода. Бяха прекрасни и ужасни едновременно, повечето нямаха по себе си следи от нараняване, но роклята на една жена беше омазана с кафява кръв и повръщано, в гърдите на друг имаше рана от нож, почерняла от разложение. Двама бяха голи, а един беше с разпран корем и розовата кожа висеше напред и надолу. Очите на всички грееха черни като лъскавата повърхност на зимна вода.
Пригади й се изведнъж. Чувстваше се странно, засрамена някак, сякаш е погледнала през прозорец, през който няма право да наднича. Но всички други възможности бяха изчерпани. А и откровено казано, не й се искаше да спира. Нина раздвижи пръсти.
Оградата се срина с писък под напора на телата. Лъвските грошове откриха огън, но труповете вървяха към тях неотклонно.
— Заради нея е! — изврещя Емон, спъна се, падна назад, надигна се на четири крака, а хората му си плюха на петите. — Гришанската кучка ги е повикала!
— На бас, че сега ти се иска да си бяхме поговорили — изръмжа Нина. Само че пет пари не даваше за Лъвските грошове.
Вдигна поглед. Иней още беше на въжето, но момичето в бяло се беше върнало на покрива на втория силоз и посягаше към щипката.
„Мрежата — помисли си настоятелно Нина. — Сега!“ Труповете се юрнаха с неочаквана скорост, а после се заковаха на място, сякаш чакаха указания. Нина фокусира мислите си върху тях, тласна в телата им силата си, живота си. След броени секунди те вече държаха мрежата и тичаха толкова бързо, че се сливаха на петно пред очите й.
Кабелът високо горе се отпусна. Иней пропадна. Нина изпищя.
Иней падна в мрежата, отскочи високо, падна отново.
Нина изтича при нея.
Иней лежеше в центъра на мрежата, цялата надупчена с малки сребърни звезди, кървяща.
„Оставете я на земята“ — нареди Нина, труповете се подчиниха и положиха мрежата на паветата. Нина се хвърли към Иней и се свлече на колене до нея.