„Гришаните!“ Ами ако Пека беше проследил Йеспер и Матиас до посолството? Ами ако бяха тръгнали към пристанището с бежанците и тогава са ги нападнали? Сети се отново за жълтото хапче в джоба си. Също и за свирепите златни очи на Тамар, за високомерния поглед на Зоя, за сладкия смях на Женя. Бяха й се доверили. Ако нещо лошо ги бе сполетяло, Нина никога нямаше да си го прости.
Вървяха към кея, където бяха вързали лодката си на идване, и Нина хвърли поглед към баржата — последните мъртъвци полягаха върху купчината от тела. Изглеждаха различно сега, руменината беше изчезнала, преобладаваха пепелявото сиво и петносаното бяло, цветовете, които Нина свързваше със смъртта. Но може би смъртта имаше много лица.
— Е, къде отиваме? — попита тя.
В същия миг видяха двама да тичат към тях. Иней посегна за ножовете си, а Нина вдигна ръце, готова да призове отново своите странни войници. Знаеше, че този път ще й е по-лесно.
Каз и Вилан цъфнаха под светлината на улична лампа, с омачкани дрехи, косите им целите в бял прах, вероятно мазилка, както и… това сос за месо ли беше? Каз се подпираше тежко на бастуна си, но не забавяше крачка, а острите му черти бяха застинали в израз на неотклонна решимост.
— Заедно ще намерим изход — прошепна Иней.
Нина местеше поглед между двамата. Даде си сметка, че лицата им изразяват едно и също. И тя познаваше това изражение. То се появяваше след корабокрушение, когато течението те влачи навътре в морето, а небето е потъмняло. Появяваше се, когато най-сетне зърнеш земя на хоризонта, надежда за убежище, за спасение дори, които може би те чакат на далечния бряг.
23. Вилан
„Ще умра и с мен ще умре надеждата й за спасение. Никой няма да помни, че Мария Хендрикс е съществувала.“ Вилан отчаяно искаше да бъде смел, но му беше студено, целият беше натъртен, а имаше и по-лошо — заобиколен бе от най-храбрите хора, които познаваше, и те до един изглеждаха уплашени.
Придвижваха се бавно по каналите, спираха под мостове и в дълбоките сенки, изчакваха отрядите на градската стража да изтрополят над тях или да ги подминат с лодките си. А тази нощ сякаш цялата стража беше полазила града до последния човек — лодките им патрулираха бавно по каналите със силни фенери на носовете. Нещо се беше променило след изпълнението при моста Гоедмед. Градът беше оживял, обзет от гняв.
— Гришаните… — понечила бе да повдигне темата Нина, но Каз я прекъсна веднага.
— Или са на сигурно място в посолството, или вече не можем да им помогнем. Те могат и сами да се защитят. А ние трябва да се покрием.
Нина не възрази и в този момент Вилан усети колко точно са загазили. Вместо да спори, тя просто скри лице в шепи и се умълча.
— Те ще се справят, спокойно — каза Иней и я прегърна през раменете. — Той също ще се справи. — Но движенията й бяха предпазливи, а по дрехите й имаше кръв.
С това разговорите приключиха. Каз и Роти рядко натискаха веслата, колкото да насочат лодката към поредния тих и тесен канал, оставяха течението да ги носи. Докато не свърнаха зад един завой близо до Шоонщраат и Каз не нареди да спрат. Двамата с Роти насочиха лодката към брега зад прикритието на един амбулантен съд. Каквото и да продаваше плаващият магазин, сега павилионите му бяха здраво заключени да пазят стоката.
Малко по-нататък отряд от градската стража налази един мост, а две от лодките им преграждаха канала отдолу.
— Правят блокади — рече Каз.
Зарязаха лодката и продължиха пеша.
Вилан знаеше, че отиват към друга тайна квартира, но Каз го беше заявил съвсем категорично — вече нямаше безопасни места за тях в Кетердам. Къде биха могли да се скрият? Пека Ролинс и Ван Ек се бяха съюзили, а заедно двамата контролираха половината град. Щяха да заловят Вилан. И тогава какво? Никой нямаше да повярва, че той е синът на Ян ван Ек. Вилан може и да беше в немилост, но като син на едър търговец имаше права, недостъпни за един шуански престъпник. В Адската порта ли щяха да го хвърлят? Или баща му щеше да му уреди смъртна присъда?
Отдалечаваха се от Кацата и промишления квартал. Тук патрулите бяха по-нарядко. Явно градската стража беше съсредоточила усилията си върху средищата на престъпността в Кетердам. Въпреки това групичката им се движеше на прибежки, по тесни улички, за чието съществуване Вилан не подозираше, минаваха напряко през изоставени дюкяни и приземните етажи на празни кооперации, за да стигнат до поредната тясна уличка. Сякаш Каз имаше в главата си тайна карта на забравените места в Кетердам.
Дали Йеспер щеше да ги чака там, в тайната квартира? Или лежеше ранен на пода в гробницата, самичък и изоставен? Не, това Вилан нямаше да го повярва. Колкото по-лоши бяха шансовете за успех, толкова по-упорито се сражаваше Йеспер. Сети се как бе умолявал Колм. „Знам, че те разочаровах. Дай ми още един шанс.“ Колко пъти Вилан бе отправял, кажи-речи, същите думи към своя баща, с надеждата поне този път да спази негласното обещание? Йеспер трябваше да оцелее. Всички те трябваше да оцелеят.