Спомни си първата си среща със стрелеца. Тогава Йеспер му се стори като същество от друг свят, облечен в жълто-зелено, крачката му — дълга и отскоклива, сякаш всяко движение се изливаше от бутилка с тясно гърло.
Когато се озова за пръв път в Кацата, в онази своя първа нощ там, Вилан обикаляше по улиците, измръзнал до кости, убеден, че всеки миг ще го ограбят. Накрая, когато кожата му започна да посинява, а пръстите му изгубиха чувствителността си, Вилан събра кураж и се приближи към някакъв мъж, който пушеше лула на стъпалата пред една къща.
— Знаете ли къде мога да наема стая?
— Ей там пише, че имат свободни места — каза той и махна към отсрещния тротоар. — Ти какво, сляп ли си?
— Явно не съм го видял — изломоти Вилан.
Пансионът беше мръсен, но евтин, а това беше най-важното. Остави десет крюге за стая, плати допълнително за топла баня. Знаеше, че трябва да си пести парите, но ако се разболееше още първата нощ, парите щяха да са последният му проблем. Изкъпа се набързо в малката баня в дъното на коридора. Водата наистина беше топла, но Вилан се чувстваше уязвим така — да седи гол в коритото без ключалка на вратата. Изтри се с малкия пешкир, изцеди колкото можа дрехите си, но те пак бях влажни, когато ги облече.
Онази нощ Вилан лежа буден на тънкия като хартия матрак, взираше се в тавана и слушаше звуците на пансиона. В родния му квартал нощите бяха толкова тихи, че се чуваше плискането на водата в канала. А тук… тук сякаш беше пладне, а не посред нощ. През мръсните прозорци се лееше музика. Хора говореха, смееха се, блъскаха врати. Двойката в стаята над него си спретна скандал. А двойката в стаята под него се занимаваше с други неща.
Вилан вдигна ръка да докосне отеклата си шия. „Ако само можех да позвъня за чаша чай.“ И точно тогава изпадна в паника. Още колко можеше да падне? Собственият му баща беше поръчал да го убият. Парите му бяха на свършване, а матракът под него вонеше на химикалите, с които съдържателят се беше опитал да убие бълхите. Би трябвало да обмисля план и отмъщение дори, да си събере мислите, да разпредели малкото си ресурси. А какво правеше той? Идеше му да ревне, че не може да звънне на прислугата за чай. Да, беше нещастен в дома на баща си, но никога нищо не му беше липсвало. Топла храна, чисти дрехи. Никога не се беше налагало да полага усилия, да се труди. Прислугата го правеше вместо него. Оцеляването в Кацата изискваше умения, които Вилан не притежаваше.
Лежеше и търсеше някакво обяснение за случилото се. Може би Мигсон и Приор са действали по своя инициатива, а баща му не е имал нищо общо. Да, така трябва да е било. Или пък Мигсон и Приор са разтълкували неправилно нарежданията на баща му. Всичко е било една ужасна грешка. Стана и бръкна в джоба на блажното си палто. Документите му за записване в музикалната академия още бяха там.
Още щом извади дебелия плик, Вилан разбра, че баща му е виновен. Пликът беше подгизнал и вонеше на канал, но цветът му не се беше променил. Нямаше петна от мастило, пропили се от документите вътре. Въпреки това Вилан отвори плика. Листата бяха залепнали един за друг, но той ги отдели внимателно до последния. Празни. Баща му дори не си беше направил труда да сложи в плика някакви стари и непотребни документи, някоя чернова. Знаел е, че Вилан няма дори да отвори плика. И че глупавият му наивен син никога не би заподозрял баща си в измама. „Толкова съм жалък.“
Остана в стаята си два дни, не смееше да излезе. Но на третата сутрин гладът и миризмата на пържени картофки от улицата долу го изкараха навън. Купи си хартиена кесия с картофки и ги нападна веднага, изгълта ги на няколко хапки, нищо, че му пареха на устата. А после събра смелост да се поразходи.
Парите щяха да му стигнат за още седмица в пансиона и за по-малко, ако искаше да се храни. Трябваше да си намери някаква работа, но нямаше идея откъде да започне. Не беше нито достатъчно голям, нито достатъчно силен да се глави в складовете или корабостроителниците. А за по-лека работа трябваше да чете. Дали пък в игралните зали и дори в къщите на насладите не търсеха музиканти? Флейтата още беше у него. Мина няколко пъти по Източната дъга, дръзна да навлезе и в по-добре осветените пресечки. Когато започна да се стъмва, пое назад към пансиона, напълно отчаян. Мъжът с лулата пак седеше пред къщата и пушеше. Този тип май никога не напускаше любимото си място.