— Търся си работа — каза му Вилан. — Познавате ли някого, който търси хора?
Мъжът го погледна през облак от дим.
— Млада топчица сладолед като тебе ще изкара добри пари на Западната дъга.
— За почтена работа питам.
Мъжът се разсмя, чак се закашля от смях, но накрая все пак насочи Вилан на юг към работилниците за щавене на кожа.
Там, срещу нищожна надница, Вилан смесваше бои и чистеше резервоарите. Другите работници бяха предимно жени и деца, както и няколко кльощави момчета като него. Почти не говореха, твърде уморени и болни от химикалите. Имаха сили само да си свършат работата и да си вземат платата. Не им даваха ръкавици и маски и Вилан бързо стигна до извода, че ще умре от отравяне в най-скоро време, което си имаше и добри страни — поне нямаше да се чуди къде да се дене по-нататък с малкото пари, които изкарваше.
Един следобед чу бригадира на бояджиите да се оплаква, че губят твърде много материал заради изпаренията, понеже бойлерите прегрявали. Псуваше като каруцар колко пари бил дал да ги оправят, а полза — никаква.
Вилан се поколеба, а после събра смелост и предложи да сипят морска вода в резервоарите.
— И защо да правя такова нещо, мамка му? — викна бригадирът.
— Така ще повишите точката на кипене — отвърна Вилан. Вече съжаляваше, че изобщо се е обадил. — Боята ще трябва да се загрее повече, за да кипне, и така ще губите по-малко от изпарения. Ще трябва да промените малко формулата обаче, защото солта се натрупва бързо, и да чистите по-често резервоарите заради корозията.
Бригадирът изплю струйка юрда на пода и му обърна гръб. Но на следващата седмица пробваха да сипят морска вода в един от резервоарите. След няколко дни добавиха солена вода във всичките, а бригадирът започна да се допитва до Вилан за това и онова. Може ли да се направи нещо, така че червената боя да не вкоравява кожите? Как да намалят времето за обработка и съхнене? Може ли Вилан да забърка някаква смола, така че боите да не пускат? Седмица по-късно Вилан стоеше при резервоара с дървеното гребло в ръце, замаян от боите и с насълзени очи, и се чудеше дали да не си поиска повишение заради идеите, които даваше на бригадира, когато едно момче се приближи до него. Висок и слаб младеж с кафява земска кожа, който изобщо не би трябвало да е тук, в бояджийския цех. Не само заради яркозелената си карирана жилетка и жълтите панталони, а и защото излъчваше радост на вълни, сякаш отвратителната и воняща щавачница е най-прекрасното място на света, сякаш е дошъл тук на купон, който е чакал от дълго време. Нямаше грам излишна тлъстина по себе си, а дългото му тяло беше сглобено някак хлабаво, сякаш ставите му не познаваха обичайните ограничения. Бригадирът на бояджиите се сърдеше, когато външни хора идват в цеха му, но на това момче не каза нищо, сигурно заради револверите на кръста му, а само докосна с уважение шапката си и побърза да се отдалечи.
Замаян от боите, Вилан не разсъждаваше ясно, но няколко мисли все пак се оформиха в главата му. Първата бе, че момчето има най-съвършено оформените устни на света. Втората — че баща му е изпратил нов наемник да го убие. Стисна здраво дървената лопата. Момчето наистина ли щеше да го застреля посред бял ден? Хората правеха ли такива неща?
Момчето каза:
— Чувам, че се оправяш с химията.
— Какво? Ъъъ… да. Малко — успя да смотолеви Вилан.
— Малко?
Обзе го внезапното убеждение, че следващият му отговор ще е изключително важен, съдбоносен дори.
— Учил съм химия.
Вземал бе уроци по математика и естествени науки и беше залягал усърдно над тях с надеждата те да компенсират някак другите му неуспехи.
Момчето му подаде сгънат лист хартия.
— Щом е така, като ти свърши смяната довечера, ела на този адрес. Може да имаме работа за теб. — А после се огледа, сякаш чак сега забелязваше резервоарите и прежълтелите работници, които се трудеха до тях. — Истинска работа.
Вилан се взираше в листа, буквите танцуваха в неразгадаема плетеница пред очите му.
— Аз… не зная къде е това.
Момчето въздъхна нетърпеливо.
— Не си оттук, а? — Вилан поклати глава. — Добре. Ще дойда да те взема, понеже очевидно си нямам друга работа, освен да развеждам новоизлюпени гражданчета из Кетердам. Вилан, нали?
Вилан кимна.
— Вилан чий?
— Вилан… Хендрикс.
— Разбираш ли от взривни вещества, Вилан Хендрикс?
— Взривни?
— Бомби бе, бум, тряс и прочие.