Вилан съвсем се сащиса, знаеше само, че е важно да се прави на сведущ.
— О, да — каза той с цялото самочувствие, което успя да изстърже от себе си.
Момчето го огледа скептично.
— Ще видим. Ще те чакам отвън в шест камбани. И без пищаци, че ще си имаме неприятности.
— Да, естествено.
Момчето завъртя сивите си очи и измърмори под нос:
— Каз май съвсем се е побъркал.
След края на смяната в щавачницата Йеспер заведе Вилан в един магазин за стръв в Кацата. Вилан сигурно би се чувствал неловко заради омачканите си дрехи — нямаше други, — но парализиращият страх, че това е някакъв сложен капан, заложен от баща му, не оставяше място за такива банални тревоги. В задната стаичка на магазинчето за стръв Вилан се запозна с Каз и Иней. Обясниха, че им трябвали светлинни бомби, както и нещо по-силничко. Вилан отказа.
Същата вечер се прибра в пансиона и там го чакаше първото писмо. Единственото, което успя да разчете, беше името на подателя — Ян ван Ек.
Лежа буден цялата нощ, сигурен, че всеки момент Приор ще влети през вратата и ще сключи месести ръце около врата му. Не можеше да избяга — парите едва му стигаха да си плаща наема, какво остава да си купи билет до друго място. А и какво щеше да прави в провинцията? Никой нямаше да го наеме за селскостопански работник. На следващия ден отиде да говори с Каз, а вечерта сглоби първата си бомба за Утайките. Знаеше, че прави нещо незаконно, но за няколко часа изкара повече пари, отколкото за седмица в щавачницата.
Писмата от баща му продължиха да пристигат, веднъж, понякога и два пъти седмично. Вилан не знаеше какво да мисли за това. Заплаха ли бяха? Или баща му просто искаше да го дразни? Държеше ги на купчинка под дюшека си и понякога му се струваше, че нощем мастилото се просмуква през тънкия дюшек и се влива в сърцето му като черна отрова.
Но колкото повече време минаваше и колкото повече поръчки изпълняваше Вилан за Каз, толкова по-малко се страхуваше. Щеше да изкара достатъчно пари, да се махне от града и повече никога да не изрече името Ван Ек. А ако той решеше да му види сметката преди това… по това Вилан не можеше да стори нищо така или иначе. Дрехите му се бяха окъсали и толкова беше отслабнал, че се наложи да пробие нова дупка в колана си. Но по-скоро би се продал в бордеите на Западната дъга, отколкото да моли баща си за милост.
Тогава Вилан още не го знаеше, но Каз е бил наясно с истинската му самоличност от самото начало. Мръсните ръце проучваше всеки новопоявил се в Кацата и бързо бе сложил Вилан под протекцията на Утайките, сигурен, че един ден синчето на едър търговец ще му бъде от полза.
Вилан не хранеше илюзии за мотивацията на Каз, но знаеше също, че никога не би оцелял без неговата помощ. А и Каз пет пари не даваше дали Вилан може да чете. Да, дразнеха го и Каз, и другите, но му бяха дали шанс да се докаже. Ценяха нещата, които можеше да прави, а не го наказваха за онези, които не можеше.
Искрено бе вярвал, че Каз е в състояние да съсипе баща му, да му отмъсти вместо Вилан — и с негова помощ — за онова, което Ван Ек беше сторил на майка му. Вярвал бе, че въпреки богатството и връзките на Ван Ек този отряд — неговият отряд — има силите да го надвие. Сега обаче… сега отново имаше чувството, че баща му си прави с него жестока шега.
Отдавна бе минало полунощ, когато стигнаха до финансовия квартал, един от най-богаташките квартали на Кетердам, недалече от Борсата и кметството. По тези улици присъствието на баща му беше още по-осезаемо и Вилан се чудеше защо Каз ги е довел тук. Свърнаха в една пресечка към задната част на голямо здание. Вратата беше подпряна да не се затвори. От другата й страна имаше спирално стълбище около металната клетка на голям асансьор. Роти остана при входа, вероятно на пост, а останалите се набутаха в асансьора. Вратата му се затвори с дрънчене и те поеха бавно нагоре цели петнайсет етажа до последния. Озоваха се в коридор с лакиран паркет и високи тавани в бледолилаво.
„Това е хотел — осъзна Вилан. — Влезли сме през входа на прислугата, а асансьорът е за доставки.“
Каз почука на широка двойна врата от светло дърво. Отвори им Колм Фейхи, облечен с дълга до пода нощна риза и наметнал палто на раменете си. Да, намираха се в хотел „Гелдренер“.
— Другите са вътре — каза напрегнато Колм.
Не зададе нито един въпрос, само им посочи банята и си наля чаша чай, докато те оставяха следи от кал по лилавите килими. Матиас видя Нина, скочи от гигантското патладжанено канапе и я награби.
— Тръгнахме към Сладкия риф, но не можахме да минем през блокадите — каза той и я пусна да стъпи на пода. — Боях се, че е станало най-лошото.