Пета част
Крале и кралици
Йеспер спря в основата на витото стълбище, пооправи ризата си и изтри как да е кръвта от сцепената си устна, макар че на този етап всички преструвки май бяха станали излишни. Баща му не беше глупав и безумната история, която Вилан беше съчинил, за да прикрие грешките на Йеспер, едва ли го бе заблудила за дълго. Така де, видял беше раните им, чул беше за провалените им планове. Знаеше, че не са нито студенти, нито невинни жертви на измама. Въпросът беше какво ще прави Йеспер сега.
„Затвори очи и се моли наказателният взвод да стреля точно“ — помисли си мрачно той.
— Йеспер.
Завъртя се на пета. Иней стоеше на крачка зад него. Не я беше чул да приближава, но това беше нормално. „Каза ли на Иней, че заради теб едва не умря от ножа на Оомен?“ Е, днес явно му беше ден за извинения, така че…
— Иней, съжалявам…
— Не искам да ми се извиняваш, Йеспер. Имаш си слабо място. Всички имаме.
— Твоето какво е?
— Компанията, в която се движа — каза тя с лека усмивка.
— Ти дори не знаеш какво съм направил.
— Кажи ми тогава.
Йеспер заби поглед в обувките си. Бяха ужасно ожулени.
— Бях затънал до ушите в дългове към Пека Ролинс. Биячите му ме притиснаха и аз… аз им казах, че напускам града, но ще се върна с много пари. За Ледения палат не съм споменавал, кълна се.
— Било е достатъчно за Пека Ролинс да нареди мозайката и да подготви засада. — Иней въздъхна. — И оттогава Каз те наказва.
Йеспер сви рамене.
— Сигурно го заслужавам.
— Знаеш ли, че на сулийски няма дума за „съжалявам“?
— А какво казваш, като настъпиш някого по крака?
— Не стъпвам по хорските крака.
— Знаеш за какво те питам.
— Нищо не казваме. Знаем, че не е било нарочно. Живеем натясно, постоянно на път. Нямаме време да се извиняваме за дреболии. Но когато някой наистина стъпи накриво, когато допуснем грешка, не се извиняваме. Обещаваме да се поправим.
— Обещавам.
— Мати ен шева йелу. Тази постъпка няма да има ехо. Означава, че няма да повторим същата грешка, няма да вредим повече.
— Повече няма да правя така, че да те мушкат с ножове.
— Намушкаха ме, защото свалих гарда. Ти си предал отряда.
— Не исках да…
— Щеше да е по-добре, ако ни беше предал съзнателно, Йеспер. Не искам да ми се извиняваш, докато не си готов да обещаеш, че повече няма да допуснеш същата грешка.
Йеспер се залюля леко на пети.
— Не знам как да направя това.
— Има рана в теб и игралните маси, заровете, картите… те ти действат като лекарство. Оправят нещата за известно време. Само че в действителност са отрова, Йеспер. И всеки път, когато влезеш в казиното, отпиваш още една глътка от отровата. Ще трябва да намериш друго лекарство за раната си. — Сложи ръка на гърдите му. — Отнасяш се към болката си, сякаш е въображаема. Ако разбереш, че е истинска, тогава ще се излекуваш.
Рана? Йеспер отвори уста да отрече, но нещо го спря. Постоянно губеше на игралната маса, забъркваше се във всякакви неприятности, но въпреки това се смяташе за късметлия. Веселяк, отворен. От онези готини пичове, които всеки иска за компания. Ами ако през цялото време е блъфирал? Ако е заблуждавал сам себе си? „Сърдит и уплашен“ — така го беше нарекъл фйерданецът. Какво виждаха в него Матиас и Иней, което самият той не виждаше?
— Аз такова… ще се опитам. — Повече от това не можеше да обещае в момента. Взе ръцете й и я целуна по кокалчетата. — Може да мине известно време, преди да произнеса искрено онези думи. — Ухили се накриво. — И не само защото не говоря сулийски.
— Зная — каза тя. — Но обещай да си помислиш. — Хвърли поглед към апартамента. — Просто му кажи истината, Йеспер. И за двама ви ще е добре да се изясните.
— Като си помисля за това и имам чувството, че скачам от прозорец — каза Йеспер и се поколеба. — Ти би ли казала истината на родителите си? Би ли им казала за всичко сторено, за всичко… което си преживяла?