— Не знам — призна Иней. — Но бих дала всичко да имах тази дилема.
Йеспер откри баща си в лилавата дневна, стиснал чаша кафе в големите си лапи. Разчистил беше съдовете и ги беше натрупал върху сребърния поднос.
— Не е нужно да чистиш след нас, тате.
— Някой трябва да го направи. — Отпи от кафето. — Седни, Йес.
Йеспер не искаше да сяда. Нетърпимият сърбеж обхващаше цялото му тяло. Идеше му да хукне презглава към Кацата и да влети в първата игрална зала, която му се изпречи пред погледа. Ако не смяташе, че ще го застрелят или арестуват по пътя, сигурно щеше да го направи. Седна. Иней беше оставила на масата неизползваните шишенца с химическа гъгрица. Той взе едно и започна да върти нервно запушалката му.
Баща му се облегна назад и впери в него строг поглед. Силната утринна светлина открояваше всяка бръчка и луничка по лицето му.
— Не си станал жертва на измама, нали? Онова шуанско хлапе излъга, за да ти отърве кожата. Всички излъгаха.
Йеспер остави шишенцето и преплете здраво пръсти. „И за двама ви ще е по-добре да се изясните.“ Йеспер не беше сигурен, че Иней е права за това, но вече нямаше друг избор.
— Измами имаше много и аз обикновено бях активната страна. Много битки и побоища, обикновено бях на печелившата страна. Много игри на карти. — Заби поглед в ноктите на ръката си. — Най-често бях на губещата страна.
— Заемът, който ти дадох, за да продължиш образованието си?
— Задлъжнях на лоши хора. Губех на масите, но продължих да играя. Продължих да губя и да вземам пари назаем. Мислех, че ще намеря начин да изплувам.
— Защо просто не спря?
Напуши го смях. Беше се умолявал да спре, крещял си бе да престане.
— Не става така. — „Има рана в теб.“ — Аз поне не мога така. Не знам защо.
Колм притисна основата на носа си. Изглеждаше уморен до смърт — същият човек, който работеше на полето от изгрев до залез, без да се оплаче.
— Сбърках, като ти разреших да дойдеш тук.
— Тате…
— Знаех, че фермерската работа не ти е по сърце. Исках да ти осигуря по-добър живот.
— Тогава защо не ме изпрати в Равка? — избълва Йеспер, преди да се е усетил.
Кафето се разля по чинийката в ръката на Колм.
— Дума да не става!
— Защо?
— Защо да изпращам сина си в чужда страна, да се бие и да умре в чужди войни?
И тогава един спомен връхлетя Йеспер като конски къч. Прашният мъж пак стоеше на прага им. Момичето беше с него, момичето, което беше живо, защото майката на Йеспер беше умряла. Прашният искаше Йеспер да тръгне с тях.
— Леони е зова. И тя има дарбата — казал бе той. — На запад, отвъд границата, има учители. Може те да им помогнат, да ги обучат.
— Йеспер няма дарбата — отсече Колм.
— Но майка му…
— Няма я. А ти нямаш право да идваш тук.
— Сигурен ли си? Провериха ли го?
— Ако пак стъпиш на земята ми, ще те застрелям между очите като последния крадец. Вървете си. Тук никой няма дарбата и никой не я иска.
И затръшна вратата в лицето на прашния. Стоеше като окаменял и дишаше трудно.
— Какво искаха, тате?
— Нищо.
— Аз зова ли съм? — попита Йеспер. — Гриша ли съм?
— Повече да не си изрекъл тези думи в къщата. Никога.
— Но…
— Точно това уби майка ти, не разбираш ли? Затова вече не е с нас. — Гласът му стържеше свирепо, сивите му очи бяха като камък. — Няма да отнесе и теб. — После раменете му се сгърбиха и той продължи бавно, сякаш някой изтръгваше думите от него една по една: — Ти искаш ли да тръгнеш с тях? Ще ти разреша. Ако това искаш. Няма да ти се разсърдя.
Йеспер беше на десет тогава. Представи си как баща му остава сам във фермата, как всеки ден се прибира от полето в празна къща, всяка вечер седи сам на масата и няма кой да му прави прегорели бисквити.
— Не — каза той. — Не искам да ходя с тях. Искам да остана с теб.
Сега Йеспер скочи от стола и тръгна из стаята. Напред-назад. Не го свърташе на едно място. Трябваше да се махне оттук. Задушаваше се. Болеше го сърцето. И главата. Вина, обич и негодувание се бяха оплели на кълбо в душата му, но опиташе ли се да разплете възлите, те се заплитаха още повече. Срамуваше се заради кашата, която беше забъркал, заради неприятностите, които беше докарал на баща си. Но беше и гневен. А как би могъл да се гневи на баща си? На човека, който го обичаше най-много на света, който се бе трудил цял живот да го осигури, човека, заради когото Йеспер би се изправил на пътя на куршума без колебание?
„Тази постъпка няма да има ехо.“