— Аз ще… ще намеря начин да оправя нещата, тате. Искам да бъда по-добър човек, по-добър син.
— Не съм те възпитал да ставаш комарджия, Йеспер. И още по-малко да ставаш престъпник.
Йеспер се засмя горчиво.
— Обичам те, тате. Обичам те с цялото си лъжливо, крадливо и недостойно сърце, но иначе — да, точно това направи.
— Какво? — изплю Колм.
— Научи ме да лъжа.
— За да те опазя.
Йеспер поклати глава.
— Имах дарба. Ти не ми позволи да я използвам и сгреши.
Колм удари с юмрук по масата.
— Не е дарба това. Проклятие е. Щеше да те убие така, както уби майка ти.
Голяма полза от истината, няма що. Йеспер тръгна към вратата. Ако не се махнеше от това място, щеше да се побърка и толкова.
— Аз пак умирам, тате. Но по-бавно.
Вървеше по коридора. Не знаеше къде да отиде, какво да направи. „Иди в Кацата. Не е нужно да припарваш до Дъгата. Все ще има игра някъде в покрайнините. Никой няма да те види.“ Да бе, тъмнокож земец, висок колкото дърво със скромни амбиции и с награда за главата му — никакъв шанс да го забележат. Сети се какво беше казал Кювей за гришаните — как се разболявали, ако дълго не използват силата си. Е, той не беше болен физически. Но ако Матиас е бил прав и Йеспер страдаше от друг вид болест? Ако цялата тази потисната сила в него напираше да се излее някъде?
Подмина отворена врата и бързо се върна назад. Вилан седеше пред бяло лакирано пиано в ъгъла и натискаше умърлушено един и същ клавиш.
— Харесва ми — каза Йеспер. — Страхотен ритъм. Направо ти иде да затанцуваш.
Вилан вдигна поглед и Йеспер влезе в стаята, размахал неспокойно ръце. Обиколи я набързо, като оглеждаше мебелировката — лилави копринени тапети с мотив от сребърни рибки, сребърни полилеи, шкаф, зад чиято витрина се кипреха ръчно изработени стъклени корабчета.
— Светци, това място е ужасно.
Вилан сви рамене и натисна друг клавиш. Йеспер се облегна на пианото.
— Искаш ли да се махнем оттук?
Вилан вдигна глава да го погледне. Замисли се, после кимна.
Йеспер изправи гръб.
— Сериозно?
Вилан не отклони поглед. Нещо в стаята се промени внезапно, сякаш самият въздух стана взривоопасен.
Вилан стана от пейката пред пианото. Пристъпи към Йеспер. Очите му бяха златни, ясни и светли. На Йеспер му липсваше синьото, дългите мигли, рижите къдрици. Вилан по неволя се бе сдобил с нова външност, но какво пък, Йеспер харесваше и нея. А и имаше ли значение как изглежда, щом го гледаше по този начин — главата кривната леко и тази бегла усмивка? Изглеждаше почти… смел. Какво се бе променило? Боял се е, че Йеспер няма да се измъкне жив от онази каша на Черното було? Или се радваше, че самият той е оцелял? Не че го интересуваше особено. Имаше нужда нещо да му отвлече вниманието, и то му се бе сервирало на тепсия.
Усмивката на Вилан се разшири. Веждите му се вдигнаха. И това ако не беше покана…
— Какво пък — измърмори Йеспер.
Скъси разстоянието помежду им и взе лицето му в шепи. Наведе глава бавно, целуна го леко, само бръсна устните му със своите, даваше му възможност да се дръпне. Но Вилан не го направи. Тъкмо обратното.
Йеспер усещаше топлината на тялото му до своето. Плъзна ръка на тила му, жаден за още.
Алчен за още, за нещо. Прииска му се да целуне Вилан още когато го видя за пръв път да бърка онези химикали в отвратителната щавачница — влажни от жегата червеникави къдрици и кожа толкова деликатна, че ще се ожули, ако я духнеш по-силно. Сякаш се бе озовал по невнимание в грешната приказка, принц, превърнал се в просяк. Оттогава Йеспер не можеше да реши кое иска повече — да дразни галеното търговче до изчервяване или да го придърпа в някой тих ъгъл и да види какво ще стане. Но в Ледения палат нещо се промени, празното любопитство прерасна в нещо повече, нещо, което се роди от неочакваната смелост на Вилан, от широкия му щедър поглед към света. Нещо, заради което Йеспер се чувстваше като хвърчило на дълга връв — излита нависоко, а после го дърпат надолу. И това му харесваше.
Къде беше онова чувство сега? Заля го разочарование.
„В мен ли е проблемът? — помисли си той. — Занемарил съм уменията си?“ Притисна се във Вилан, целуна го истински, търсеше отчаяно онова издигане и пропадане, онова лудешко усещане за безразсъдство. Залитнаха към клавиатурата на пианото. Чу се тих, фалшив акорд. „Колко на място — помисли си той. А после: — Щом мога да мисля за метафори в такъв момент, значи нещо определено не е наред.“
Отстъпи, дръпна ръце, чувстваше се толкова неловко, че изгуби ума и дума. Какво казва човек след ужасна целувка? Никога не бе имал повод да се чуди.