Наистина ли ще направя това, питаше се Каз.
Кимна към превръзката под лакътя на дясната й ръка. По-добре да не говори. Ръкавиците му лежаха захвърлени от другата страна на умивалника, черни върху светлия мрамор. Приличаха на мъртви животинки.
Каз се фокусира върху ножиците. Металът студенееше в ръцете му, нямаше нищо общо с допира на кожа. Трябваше да овладее треперенето си, иначе рискуваше да я пореже.
„Мога да надвия това“ — каза си той. Все едно вадиш оръжие срещу някого, нищо повече. Насилието беше лесно.
Плъзна внимателно острието под превръзката на ръката й. Хавлията беше доста по-плътна от обикновен бинт, но пък ножиците бяха остри. Едно клъцване и превръзката се отдели от дълбоката прободна рана. Каз я захвърли настрана.
Взе чиста превръзка и остана да стои така, събираше кураж.
Иней повдигна ръката си. Той уви внимателно бялата хавлиена ивица под лакътя. Бръсна неволно с кокалчета кожата й и се вцепени. Сякаш го порази светкавица, вкопа го в пода.
Сърцето му не би трябвало да издава този звук. Може би изобщо няма да стигне до Ребрата. Защото това ще го убие, преди да е тръгнал. Принуди ръцете си да се раздвижат, уви превръзката веднъж, после още веднъж. Готово.
Сети се да вдиша. Знаеше, че трябва да продължи с превръзката на рамото й, но още не беше готов, затова кимна към лявата й ръка. Превръзката там беше съвсем чиста и добре стегната, но Иней не каза нищо, само протегна ръката си.
Този път се оказа малко по-лесно. Каз го направи бавно и методично, ножиците, после превръзката, колебанието. Но се справи. Готово.
Мълчаха, уловени във водовъртеж от тишина, не се докосваха, нищо че Каз стоеше между коленете й. Очите на Иней бяха големи и тъмни, изгубени планети, черни луни.
Превръзката на рамото й беше прекарана два пъти под мишницата и вързана близо до ставата. Каз се наведе леко напред, но ъгълът беше неудобен. Нямаше как да подпъхне ножиците под хавлията. Налагаше се да си помогне с другата ръка, да повдигне ръбчето на превръзката.
„Не.“ В стаята беше твърде светло. Усещаше гърдите си като стиснат юмрук. „Престани.“
Пъхна два пръста под превръзката.
Заля го погнуса. Водата студенееше по краката му. Цялото му тяло беше изтръпнало от студа и усилието, но пак усещаше как гниещата плът на Йорди поддава под пръстите му. „Срамът изяжда хората отвътре.“ Сега той се давеше в срам. Давеше се в кетердамското пристанище. Причерня му.
— И за мен не е лесно. — Гласът й беше нисък и стабилен, гласът, който Веднъж вече го беше измъкнал от ада. — Дори сега, ако момче ми се усмихне на улицата или Йеспер ме прегърне през кръста, сякаш съм на косъм да изчезна. — Стаята се разлюля пред погледа му. Каз се хвана за гласа й като удавник за сламка. — Живея със страх, че ще видя на улицата някой от нейните… не, от моите клиенти. Дълго време ми се привиждаха навсякъде. Но понякога си мисля, че най-лошото не е онова, което те ми сториха.
Черните петна пред очите му се отляха. Водата — също. Стоеше в банята на хотелски апартамент. Притискаше пръсти в рамото на Иней. Усещаше изящните мускули под кожата й. Пулсът биеше уплашено в меката вдлъбнатина под линията на челюстта й. Очите й бяха затворени. Ресниците й чернееха. Той се тресеше от нерви, а тя се бе вкаменила. Каз знаеше, че трябва да каже нещо, но думите не стигаха до устата му.
— Леля Хелеен невинаги беше жестока — продължи Иней. — Понякога прегръщаше момичетата, притискаше ги към гърдите си, а после те ощипваше толкова силно, че да ти стане рана. Никога не знаеш дали ще те целуне, или ще те шамароса. Днес си най-доброто й момиче, а утре ще те повика в кабинета си да ти каже, че те продава на някакви мъже, които е срещнала на улицата. И ти падаш на колене и я молиш да те задържи. — Тих звук излетя от гърлото на Иней, смях почти. — Когато Нина ме прегърна за пръв път, подскочих. — Очите й се отвориха. Тя го погледна. Каз чуваше капещото кранче, виждаше плитката й, преметната през рамото. — Продължавай — каза тихо тя, сякаш го молеше да подхване отново прекъсната история.
Дали можеше да продължи обаче? Но щом тя бе успяла да изрече онези думи, значи и той беше длъжен поне да опита.
Погледна ножиците в ръката си. После повдигна превръзката. Вече не докосваше кожата й и това му донесе утеха и съжаление. Пъхна едното острие на ножицата в пролуката и сряза превръзката. Не се докосваха, но топлината на тялото й го изгаряше като треска.
Превръзката падна на пода.
Каз посегна с дясната си ръка да вземе дълга ивица от нарязаната хавлия. Трябваше да се наведе още напред, за да я прекара през гърба й. Бяха толкова близо един до друг. Очите му се впиваха в мидата на ухото й, в къдрицата, прибрана зад него, и в бързия пулс при гърлото. Жива, жива, жива.