„И за мен не е лесно.“
Прехвърли превръзката зад гърба й. „Отстъпи назад.“ Не отстъпи. Стоеше като истукан, чуваше собственото си дишане, нейното, странен ритъм на самотна мелодия. Бяха съвсем сами в банята.
Погнусата вилнееше, крещеше му да избяга, но имаше и друго, друга нужда. Смятал бе, че познава от първа ръка езика на болката, но тази болка беше нова. Болеше го да стои така, толкова близо до прегръдката. „И за мен не е лесно.“ Преживяла бе ужасни неща, а той се оказваше слабият. Как да й обясни какво се случваше в душата му всеки път, когато Нина я прегърнеше, когато Йеспер я хванеше под ръка, какво е да стои на прага или облегнат на някоя стена и да знае, че по-близо от това не може да пристъпи. „Но сега съм тук, нали“ — помисли си свирепо той. Носил я бе на ръце, сражавал се бе рамо до рамо с нея, цели нощи бяха лежали по корем на пусия пред някой склад или богаташка къща. Това сега беше различно. Каз беше уплашен до смърт, гадеше му се от напрежение, лепнеше от пот, но беше тук. Гледаше втренчено пулса на гърлото й, доказателство, че сърцето й бие. Сърце в надпревара с неговото. Премести поглед към влажната извивка на шията й, към меката тъмна кожа. Искаше да… Искаше.
Преди дори да е разбрал какво иска, Каз наведе глава. Иней вдиша рязко. Устните му спряха на милиметри от топлото местенце в основата на шията й, при рамото. Чакаше. „Кажи ми да спра. Отблъсни ме.“
Иней издиша.
— Продължавай — каза отново тя. Довърши приказката.
Едно последно движение и устните му бръснаха кожата й — топла, гладка, влажна от пот. Желание се разля като вълна по тялото му, хилядите образи, които бе кътал като съкровище, представи, промъкнали се през задната вратичка — как тъмната й коса пада разплетена, неговата ръка обгръща талията й, устните й се разтварят и прошепват името му.
А после всичко това изчезна. Той се давеше в пристанището. Ръцете и краката на Иней бяха ръце и крака на труп. Очите й бяха мъртви и втренчени. Погнуса и копнеж го разкъсваха отвътре.
Залитна назад и болката в крака го прониза. Устата му гореше. Стаята се люлееше. Той се подпря на стената, не можеше да диша. Иней скочи на крака. Той вдигна ръка да я спре.
— Недей.
Тя стоеше на фона в бяло и златно като позлатена икона.
— Какво е станало с теб, Каз? Какво е станало с брат ти?
— Няма значение.
— Кажи ми, моля те.
„Кажи й“ — обади се един глас в него. „Кажи й всичко.“ Но той не знаеше нито как да започне, нито откъде. И защо да го прави? За да намери чрез нея прошка за престъпленията си? Не му трябваше съжалението й. Нямаше нужда да й обяснява каквото и да било, а само да се отърве от нея по един или друг начин.
— Питаш какво ми е сторил Пека? — изръмжа той и гласът му отекна в плочките. — А защо да не ти кажа какво сторих аз, когато открих жената, която се преструваше на негова съпруга, и момичето, което се преструваше на негова дъщеря? Или какво сполетя момчето, което ни подмами в схемата му с механичните си кученца? Да, тази история е хубава. Казваше се Филип. Открих го на Келщраат, ограбваше гълъбчета с „тука има, тука нема“. Изтезавах го два дни и накрая го изхвърли кървящ в една уличка, след като натиках в гърлото му ключе за механична играчка. — Видя как Иней трепна. Пренебрегна болката в сърцето си и продължи: — Точно така. Чиновниците в банката, които бяха снесли на Пека за нас. Фалшивият адвокат. Човекът, който ме черпеше с горещ шоколад във фалшивия офис на Херцун. Унищожих ги всичките, един по един, тухла по тухла. И Ролинс ще е последният. Тези неща не се отмиват с молитви, Привидение. Мен не ме чака покой, нито прошка, нито в този живот, нито в следващия.
Иней поклати глава. Как беше възможно да го гледа така след всичко, което й беше казал? Защо не го мразеше?
— Прошка не се иска, Каз. Тя се заслужава.
— Ти към това ли се стремиш? Ще си заслужиш прошката, като ловиш роботърговци?
— Да. Като ловя роботърговци. Като съсипя бизнеса на всички, които печелят от тази търговия, включително босовете от Кацата. Като стана нещо повече от следващия Пека Ролинс.
Не беше възможно. Това „повече“ не съществуваше. Такава беше простата истина, макар Иней да не я виждаше. Тя беше по-силна от него, много по-силна. Съхраняваше вярата и добротата си напук на света, който протягаше към тях алчните си ръце.
Очите му се плъзгаха по лицето й по познатия начин — гладно и жадно, нетърпеливи да си откраднат по някой детайл, защото Каз си беше такъв — крадец. Правите тъмни вежди, наситеното кафяво на очите й, формата на устните. Той не заслужаваше покой, не заслужаваше прошка, но ако щеше да се мре днес, може би имаше нещичко, което е заслужил — да я запомни, нея, твърде ярка и светла за боклук като него, да я запомни и да отнесе този спомен със себе си от другата страна.