Той се придвижваше по покривите на Гроенщраат, следвайки маршрута, който бяха изработили заедно, и много скоро гърбът на Ребрата се появи пред погледа — тесен гръб, килнат пиянски към съседа си, стрехите му почернели от сажди.
Колко пъти се беше приближавала Иней към Ребрата от този ъгъл? За нея това бе пътят й към дома. Ето го прозореца на Каз на последния етаж. Безброй часове беше прекарала на онзи перваз, хранеше враните, които се събираха там, и го слушаше как крои планове. Надолу и вляво сребрееше прозорчето на старата й стая. Изведнъж й хрумна, че без значение как ще мине търгът, повече едва ли ще се върне в Ребрата. Може никога да не види Каз, седнал зад бюрото си, нито да чуе потропването на бастуна му по паянтовото стълбище и да разбере по ритъма му дали нощта е била добра, или не.
Каз се смъкна тромаво по покрива и разби ключалката на собствения си прозорец. Веднага, щом се скри от погледа й, Иней продължи по стръмния скат на островърхия покрив към другата страна на Ребрата. Не можеше да използва неговия маршрут, без да се издаде.
Откъм фасадата, точно под стрехата, откри старата метална кука за вдигане на тежък товар. Хвана се за нея, пренебрегвайки недоволното гукане на стреснатите гълъби, отвори с крак прозореца и сбърчи нос от силната миризма на птичи курешки. Вмъкна се в подпокривното пространство над стълбището, мина по гредите и си намери местенце в сенките. Зачака, не знаеше какво да прави по-нататък. Ако някой погледнеше нагоре, щяха да я видят клекнала на гредата като паяк, но пък защо ще поглеждат нагоре?
В антрето долу цареше врява. Явно празничното настроение от парада сутринта още не се беше разсеяло. Хора влизаха и излизаха през входната врата, подвикваха си, смееха се и пееха. Няколко Утайки седяха на скърцащите дървени стъпала и си подаваха шише уиски. Сеегер, един от любимите биячи на Пер Хаскел, се опитваше да изкара някаква мелодия от тенекиена свирка, но излизаха все същите три тона. Група подпийнали младежи влетяха през вратата, пръснаха се из антрето, вряскаха като глупаци, удряха с крака по пода и се блъскаха един в друг като стадо гладни акули. Носеха дръжки от брадви, набучени с ръждиви пирони, тояги, ножове и пистолети, някой бяха нарисували разперени врански криле около очите си. Зад тях Иней зърна няколко Утайки, които сякаш не споделяха общото веселие — Аника с късата жълта коса, жилавия Ройдер, когото Пер Хаскел се беше опитал да пробута на Каз в ролята на паяк, едрите биячи Кеег и Пим. Те стояха покрай стената и се споглеждаха недоволно, докато другите дюдюкаха и се правеха на идиоти. „Те са надеждата Каз да намери подкрепа“ — помисли си тя. Най-младите членове на Утайките, хлапетата, които Каз беше довел и организирал, онези, които се трудеха най-много и поемаха най-неприятните задачи, защото бяха новаците.
Но какво точно бе намислил Каз? И защо беше влязъл през кабинета си — защото оттам беше най-лесната точка за достъп от покрива или имаше и друга причина? Насаме ли искаше да говори с Пер Хаскел? Цялото стълбище се виждаше от преддверието и Каз не би могъл да тръгне надолу, без да привлече вниманието на всички, освен ако не смяташе да се дегизира. Но как би могъл да слезе по стълбището, без никой да разпознае специфичната му походка, Иней нямаше представа.
Хората долу се развикаха доволно. Пер Хаскел беше излязъл от кабинета си и сивокосата му глава се движеше сред тълпата. Облечен бе като за празник — карирана жилетка в алено и сребърно, черно-бели панталони — и си виреше носа като единовластен господар на Утайките, бандата, която Каз беше изправил на крака от нищото. С една ръка размахваше любимото си бомбе с перото, а в другата държеше бастун. Някой беше закрепил на върха на бастуна нелепа врана, изрязана от картон. Пригади й се. Каз беше като син на Хаскел, повече от син. Коварен, безмилостен, опасен син, но все пак син.
— Дали ще го пипнем тази нощ, старче? — попита Бастиан и удари по крака си със зловеща на вид къса сопа.
Хаскел вдигна бастуна като скиптър.
— Кой е по-достоен да гепи наградата от нас? Никой! Нали така?
Развикаха се в отговор.
— Старче.
Иней завъртя рязко глава, когато хрипливият глас разсече врявата и смълча пиянските викове. Всички погледнаха нагоре.
Каз стоеше на върха на стълбите, четири етажа паянтови стъпала над навалицата. Сменил бе палтото си, забеляза Иней, и новото му прилягаше като ръкавица. Стоеше, облегнат на бастуна си, с вчесана назад коса над бледото чело. Момче от черно стъкло с опасни ръбове.