— И още как.
Женя нави ръкавите си. Белезите покриваха не само лицето й, а и ръцете. Йеспер не можеше да си представи що за оръжие може да причини такива щети.
— Зяпаш — каза тя, без да го поглежда.
Йеспер подскочи и страните му се сгорещиха.
— Съжалявам, извинявай.
— Няма нищо. Хората обичат да гледат. Е, невинаги е било така. Веднага след нападението никой не смееше да ме погледне.
Йеспер беше чувал, че са я изтезавали по време на равкийската гражданска война, но това не беше тема за любезен разговор.
— Сега пък не знам накъде да гледам — призна той.
— Гледай където искаш. Но пази тишина, за да не оплескам лицето на това бедно момче. — Вдигна глава да погледне ужасения Вилан. — Шегувам се. Но ти наистина не трябва да мърдаш. Процесът е бавен, затова се запаси с търпение.
Права беше. Работеше толкова бавно, че Йеспер не забелязваше никакъв напредък. Женя допираше пръсти под очите на Вилан или върху клепачите му, после отстъпваше крачка назад да прецени резултата, който, ако питаха Йеспер, си беше нулев. После посягаше към някое шишенце в чантата, омокряше върховете на пръстите си, докосваше пак лицето на Вилан и отстъпваше назад. Йеспер скоро се разсея. Тръгна из стаята, топна пръст в калната вана, моментално съжали и тръгна да търси пешкир. Погледна към Вилан от разстояние и видя, че нещо наистина се е променило.
— Получава се! — възкликна той.
Женя го погледна изпод вежди.
— А ти какво очакваше.
Шивачката спираше от време на време да се разкърши и подаваше на Вилан огледало да прецени кое е станало добре и кое се нуждае от още промяна. След час ирисите на Вилан бяха сини, формата на очите му беше променена.
— Челото му трябва да е по-тясно — каза Йеспер, който надничаше над рамото на Женя. — Съвсем малко. И миглите му бяха по-дълги.
— Не знаех, че си забелязал — измърмори Вилан.
Йеспер се ухили.
— О, забелязах аз.
— А, добре, изчервява се — каза Женя. — Това е отлично за кръвоснабдяването.
— Обучавате ли фабрикатори в Малкия дворец? — попита Вилан.
Йеспер се намръщи. Защо му трябваше на Вилан да подхваща тази тема?
— Разбира се. В дворцовия комплекс има училище.
— А ако учениците ви са прехвърлили ученическата възраст? — не миряса Вилан.
— Възрастта няма значение — каза Женя. — Алина Старкова откри силата си на седемнайсет, а тя… тя беше една от най-силните Гриша в историята. — Побутна лявата ноздра на Вилан. — С децата е по-лесно, то това важи за всякакъв вид обучение. Те по-бързо научават чужди езици. По-лесно усвояват математиката.
— И не ги е страх — тихо добави Вилан. — Не знаят, че имат ограничения, докато някой друг не им го каже. — Срещна погледа на Йеспер над рамото на Женя, сякаш предизвикваше и него, и себе си, после каза: — Аз не мога да чета. — Кожата му моментално стана на петна, но гласът му не трепна.
Женя сви рамене и каза:
— Защото никой не е отделил достатъчно време да те научи. Много от селяните в Равка не могат да четат.
— Много хора отделиха от времето си да ме учат. Използваха всякакви подходи. Не са ми липсвали възможности, напротив. Но просто не мога.
Йеспер виждаше напрежението по лицето му, знаеше какво усилие му струва да изрече тези думи и се почувства като последния страхливец.
— Въпреки това се справяш добре, струва ми се — каза Женя. — Ако не броим компанията, в която се движиш — улични пройдохи и стрелци.
Вилан вдигна вежди — предизвикваше Йеспер да разкрие своя проблем, но той само стисна устни. „Това не е дарба. А проклятие.“ Отиде при прозореца, развил внезапен и дълбок интерес към улиците долу. „Точно това уби майка ти, разбираш ли?“
Женя работеше упорито, караше Вилан да се гледа в огледалото и да я насочва. Йеспер ги наблюдава известно време, после се качи на последния етаж да види как се справя баща му и да вземе чаша чай за Женя и кафе за Вилан. Когато се върна в стаята с калната вана, едва не изпусна чашите.
Вилан седеше под светлината на късния следобед, истинският Вилан, момчето, което Йеспер беше видял в щавачницата, изгубеният принц, събудил се в грешната приказка.
— Е? — попита Женя.
Вилан въртеше нервно едно копче на ризата си.
— Това е той — каза Йеспер. — Нашето търговче беглец с жълто около устата.
Женя се протегна и каза:
— Това е добре. Защото, ако се наложи да издържа още минута на тази смрад, може и да полудея. — Видно бе, че е уморена, но лицето й грееше, кехлибареното й око излъчваше щастие на вълни. Така изглеждаха Гриша, когато използваха силата си. — Добре ще е да го погледна още веднъж утре сутринта, но сега трябва да се върна в посолството. А до утре… само светците знаят — каза тя и сви рамене.