До утре търгът щеше да е обявен и всичко щеше да се промени.
Вилан й благодари многословно и не спря да й благодари, докато тя не го избута през вратата и не тръгна да търси Зоя.
Йеспер и Вилан се качиха в асансьора и потеглиха към последния етаж в мълчание. Йеспер надникна в голямата спалня на апартамента — баща му беше заспал върху кувертюрата и похъркваше доволно. На леглото до него бяха разпилени листа. Йеспер ги събра на купчина — търговски документи с цените на юрда от последните години, списъци с площите обработваема земя в близост до големите градове на Новий Зем.
„Не е нужно да разчистваш след нас, тате.“
„Някой трябва да го направи.“
Върна се в дневната и завари Вилан да пали лампите.
— Гладен ли си? — попита хлапето.
— Умирам от глад — каза Йеспер. — Но тате е заспал, а не знам дали ние можем да позвъним за храна. — Кривна глава настрани, вперил поглед във Вилан. — Ти да не си я накарал да те разкраси?
Вилан поаленя.
— Или пък ти си забравил колко съм красив — каза той и Йеспер вдигна вежда. — Добре де, мъничко.
Застана до Йеспер при прозореца. Смрачаваше се и уличните лампи грееха в стройни редици покрай каналите. Градската стража патрулираше по улиците, а Дъгите се къпеха в обичайните си звуци и светлина. Още колко можеха да останат тук, в хотела? Дали кергууд не бяха излезли отново на лов, дали не обикаляха къщите, където Гриша работеха по договор? Дали не свиваха обръч около посолството? Или около хотела, в този ред на мисли. Можеха ли да надушат гришан от петнайсет етажа разстояние?
От време на време фойерверки разцъфваха над Дъгите. Нищо чудно. Йеспер отлично разбираше Кацата. Апетитът й беше неутолим, апетит за пари, врява, насилие, сласт. Кацата беше тежък чревоугодник, а Пека Ролинс й беше обещал Каз и хората му.
— Знам защо направи онова долу — каза Йеспер. — Не беше необходимо да й казваш, че не можеш да четеш.
Вилан извади миниатюрата от джоба си и я подпря на масичката до канапето. Сериозните сини очи на малкия Вилан ги погледнаха от овалното платно.
— Знаеш ли, че Каз беше първият, на когото казах за… за състоянието си?
— Намерил си на кого да кажеш.
— Знам. Имах чувството, че ще се задавя с думите. Сигурен бях, че ще ми се изсмее, и умирах от страх. Но той не го направи. Да разкрия тайната си на Каз, да се противопоставя на баща си… това освободи нещо в мен. И сега, всеки път, когато говоря за това, когато го казвам на нов човек, ставам една идея по-свободен.
Йеспер гледаше как един ферибот изчезва под моста Зенц. Палубата му беше полупразна.
— Аз не се срамувам, че съм Гриша.
Вилан взе миниатюрата и прокара палец по ръба й. Мълчеше, но беше видно, че иска да каже нещо.
— Давай — подкани го Йеспер. — Имаш нещо наум, кажи го и да се свършва.
Вилан вдигна очи да го погледне. Очи бистри и сини, каквито Йеспер ги помнеше. Бистри и сини като високопланинско езеро, като безкрайното земско небе. Женя се беше справила отлично със задачата си.
— Ами, не мога да те разбера, това е. Аз цял живот крия нещо, което не мога да правя. А ти бягаш от прекрасните неща, които можеш да правиш. Защо?
Йеспер сви рамене с раздразнение. Беше се ядосал на баща си заради същото, но сега незнайно защо мина в отбранителна позиция. Правилно или грешно, решението беше негово и нямаше връщане назад.
— Знам кой съм, в какво ме бива, какво мога и какво не мога. Аз съм просто… какъвто съм. Страхотен стрелец и лош комарджия. Защо това да не е достатъчно?
— За мен? Или за теб?
— Не ми го избивай на философия, търговче.
— Йес, мислил съм за това…
— Мислил си си за мен? Късно нощем? С какво съм облечен?
— Мислил съм за силата ти — каза Вилан и се изчерви на нова сметка. — Хрумвало ли ти е, че именно гришанските ти способности са отчасти причината да си толкова добър стрелец?
— Вилан, много си сладък, обаче дъските ти хлопат, пич.
— Може и така да е. Но съм те виждал как въздействаш на метала. Виждал съм те да го насочваш. Ами ако насочваш и куршумите? И затова никога не пропускаш?
Йеспер поклати глава. Стреляше добре, защото беше израснал на границата, защото разбираше от оръжия, защото майка му го беше научила как да държи стабилно пушката, да прочисти ума си и да усети мишената. Майка му. Фабрикаторката. Гришанката, нищо че никога не използваше тази дума. „Не, абсурд. Не става така.“ Или пък точно така ставаше?
Отърси се от тази мисъл. Имаше нужда да се раздвижи. Толкова силна нужда, че подпалваше кожата му.