— Дали ще е възможно, Брекер? Вече знам плана ти. Придружават ме две легендарни гришанки, а и самият аз не съм за подценяване в битка.
— А аз съм каналният плъх, който измъкна Кювей Юл-Бо жив и здрав от Ледения палат. Да чуя как преценяваш шансовете си.
Неговите хора нямаха лъскави дрехи и високопарни титли като равкийците, но Каз знаеше на кого би заложил без колебание парите си, ако му бяха останали такива.
Щормхунд хвана ръце зад гърба си и нещо в поведението му се промени едва доловимо. Вечната крива усмивка се стопи в очите му, замени я неочаквана тежест. Обикновен капер, друг път.
— Да речем — започна Щормхунд, загледан в кетердамската улица долу, — чисто хипотетично, разбира се, че равкийският цар има разузнавателни мрежи дълбоко в Керч, Фйерда и Шу Хан и знае колко е важен Кювей Юл-Бо за бъдещето на неговата страна. Да речем също, че този цар не би се доверил на никого, освен на себе си, да преговаря по такъв спешен въпрос, но в същото време знае колко опасно би било да пътува открито сега, когато страната му има проблеми, самият той още няма деца, а наследството на Ланцови е под въпрос.
— Значи, хипотетично — отвърна Каз — някои хора с право биха се обръщали към теб с „Ваше величество“.
— Както и с куп други, по-колоритни имена. Хипотетично. — Каперът го измери с поглед. — А ти по какво разбра, че не съм този, за когото се представям, господин Брекер?
Каз вдигна рамене.
— Говориш керчски като местен… като местен богаташ. А не като човек, който го е научил от моряци и улични разбойници.
Каперът се обърна леко и го погледна право в очите. Небрежният му маниер се беше изпарил, сега Щормхунд приличаше на човек, който командва армии.
— Господин Брекер — каза той, — може ли да ти викам Каз? Позицията ми е уязвима. Аз съм цар, който се опитва да управлява страна с празна съкровищница и врагове по всички граници. Има и вътрешни сили, които с радост биха се възползвали от отсъствието ми, за да посегнат на трона.
— С други думи, от теб би излязъл отличен заложник.
— Подозирам, че откупът за мен би бил значително по-малък от цената на Кювей. Честно, това не се отразява никак добре на самочувствието ми.
— Не личи да страдаш особено.
— Създадох Щормхунд на младини и репутацията му още ми върши добра работа. Не мога да наддавам за Кювей Юл-Бо като царя на Равка. Надявам се планът ти да се осъществи с точките и запетайките, но ако не стане така и царят на Равка загуби наддаването, това ще бъде унизително както от дипломатическа, така и от стратегическа гледна точка. С други думи, или ще участвам в търга като Щормхунд, или изобщо няма да участвам. Ако това е проблем…
Каз се подпря на бастуна си.
— Стига да не ми подложиш крак, може да участваш и като истамирската кралица на феите.
— Е, винаги е добре човек да има много възможности. — Погледна отново към града. — Наистина ли имаме шанс за успех, господин Брекер? Или рискувам съдбата на Равка и на гришаните по целия свят, като залагам всичко на честта и способностите на един младок с меден език?
— Гаранции за успех не мога да дам — отвърна Каз. — За другото… Вие рискувате държава. Ние рискуваме живота си. Вижда ми се честно.
Царят на Равка му подаде ръка.
— Имаме сделка?
— Имаме сделка.
И си стиснаха ръцете.
— Ако всички договори се подписваха толкова лесно — каза Щормхунд и каперската усмивка се хлъзна на лицето му като маска, купена от Западната дъга. — Мисля да пийна нещо и да се изкъпя. Калта и мръсотията ми идват в повече. Както казал бунтовникът на принца, лошо е за здравето. — После бръсна невидима прашинка от ревера си и излезе от зимната градина.
Каз приглади косата си и навлече сакото. Не беше за вярване, че долнопробен канален плъх като него е сключил сделка с цар. Сети се за счупения нос на капера. Нос на човек, който неведнъж е влизал в юмручен бой. И сигурно така е било, помисли си Каз, но не му се вярваше равкийският цар да е пристигнал тук без някой да е прекроил основно лицето му. Трудно е да се движиш инкогнито, когато мутрата ти е отпечатана на парите. В крайна сметка, със или без синя кръв, Щормхунд беше един измамник, макар и от най-голяма величина, и важно бе само едно — той и хората му да свършат своето.
Каз си погледна часовника — минаваше полунощ, времето се бе изтърколило неусетно — и тръгна да търси Нина. Изненада се, като видя Йеспер да го чака в коридора.
— Какво има? — попита Каз и в главата му моментално се изреди парад на всички неща, които са могли да свърнат накриво, докато той е спал.
— Нищо — сви рамене Йеспер. — Или не повече от обичайното поне.