— Тогава какво искаш?
Йеспер преглътна и каза:
— Матиас е дал на теб останалия парем, нали?
— И?
— Ако нещо се случи… шуаните ще бъдат на търга, може би и кергууд дори. Твърде много зависи от успеха на този удар. Не мога пак да разочаровам баща си. Искам да ми дадеш дрогата, за всеки случай.
Каз го претегли с бавен поглед.
— Не.
— Защо, мамка му?
Разумен въпрос. Да даде дрогата на Йеспер би било умно и практично.
— Баща ти държи на теб повече, отколкото на някакво парче земя.
— Но…
— Няма да ти позволя да се направиш на мъченик, Йес. Или ще успеем, или ще се издъним всички заедно.
— Имам право сам да взема решение.
— Да, но както виждаш, решението зависи от мен.
Тръгна към дневната. Нямаше намерение да спори с Йеспер, най-вече защото сам не знаеше на какво се базира отказът му.
— Кой е Йорди?
Каз спря. Знаел бе, че този въпрос ще дойде рано или късно, но пак го заболя да чуе името на брат си, изречено на глас.
— Човек, на когото вярвах. — Погледна през рамо и срещна сивите очи на Йеспер. — Човек, когото не исках да загубя.
Откри Нина и Матиас заспали на канапето в лилавата стая. Защо двамата най-едрогабаритни в отряда му са избрали най-маломерното място за спане, нямаше представа. Побутна Нина с върха на бастуна си. Тя го перна, без да отваря очи.
— Ставай, слънце.
— Махай се — изломоти тя и зароби лице в гърдите на Матиас.
— Да тръгваме, Зеник. Мъртвите ще почакат, но аз бързам.
Накрая Нина се надигна със сумтене и нахлузи ботушите си. Не беше с червения кафтан, а с палтото и панталоните, които беше носила по време на катастрофалния провал при Сладкия риф. А беше толкова обещаваш план, помисли си Каз. Матиас я следеше неотклонно с поглед, но не предложи да тръгне с тях. Знаеше, че присъствието му ще ги изложи на допълнителен риск.
Иней се появи на прага и тримата се отправиха в мълчание към асансьора. Вечерният час по улиците на Кетердам отдавна беше започнал, но това не можеха да избегнат. Налагаше се да разчитат на слепия късмет, както и че Иней ще разузнава пътя пред тях за патрулиращи стражи.
Излязоха през задния вход на хотела и се отправиха към промишления квартал. Напредваха бавно, заобикаляха блокадите, изчакваха Иней да разузнае напред, да се върне и да им даде знак да продължат, да изчакат или да поемат по друг маршрут и после да изчезне отново.
Накрая стигнаха до моргата — сива каменна сграда в самото начало на складовия квартал с обрасла градинка отпред. Караха тук само труповете на богаташите да ги подготвят за транспортиране към някое гробище в провинцията. Не беше противно като купчините трупове на Жетварската баржа, но въпреки това Каз беше на ръба на паниката, имаше чувството, че потъва в кошмар. Сети се за гласа на Иней в банята на хотела. „Продължавай.“
Нямаше никого в моргата, тежката й метална врата беше заключена. Каз извади шперцовете си и хвърли поглед през рамо към мърдащите сенки в обраслата с бурени градина. Не виждаше Иней, но знаеше, че е там. Щеше да пази на входа, докато те не приключат с неприятната си задача.
Вътре беше студено, единствената светлина идваше от фенер със синкав гробарски пламък. Отвъд преддверието имаше голямо и леденостудено помещение с вградени в каменния зид чекмеджета, достатъчно големи да поберат труп. Цялото място вонеше на смърт.
Каз се сети за пулса под брадичката на Иней, за топлата й кожа под устните си. Побърза да прогони спомена. Не искаше това място на смърт и гниене да го омърси.
Минали бяха години, но той така и не преодоля ужаса от онази нощ в пристанището, не забрави как стиска трупа на брат си и си повтаря, че трябва да рита по-силно с крака, да вдиша още веднъж, да се задържи на повърхността, да остане жив. Успял бе, стигнал бе до брега, решен да отмъсти, за себе си и за брат си. Но кошмарът не избледняваше. В началото Каз беше сигурен, че с времето ще става по-лесно. Че няма да потръпва всеки път, когато се наложи да стисне нечия ръка или се озове близо до друг човек. Уви, нещата се влошиха толкова, че всяко неволно докосване, дори на улицата, го запращаше обратно в пристанището. Лежеше върху купчината трупове на Жетварската баржа и смъртта беше навсякъде. Риташе отчаяно във водите на пристанището, впил пръсти в подутата мъртва плът на брат си, а страхът, че ще се удави, го тласкаше напред.
Положението му стана опасно. Веднъж Горка толкова се напи в „Синия рай“, че не можеше да стои на крака, и се наложи двамата с Чайника да го отнесат до Ребрата. Влачиха го шест пресечки, полумъртвата тежест на Горка се местеше постоянно, ту се отпускаше върху Каз, притискайки в него потната си кожа, ту се заваляше към Чайника, колкото Каз да се поеме дъх, но дори и тогава той усещаше допира на косматата ръка, преметната през тила му.