„Добре съм — повтаряше си Каз. — Справям се.“
А после водата се надигна.
Този път вълните бяха високи колкото кулите на Бартерната църква. Уловиха го и го повлякоха надолу, затиснаха го с тежест, от която нямаше измъкване. Държеше Йорди в ръцете си, гниещото, бледо и хлъзгаво тяло на брат му се притискаше в него. Каз го отблъсна силно и напразно се опита да вдиша.
Следващият му ясен спомен е как стои облегнат на тухлена стена. Чайника му крещи, а Бени си е плюл на петите. Небето тежеше сиво над него, смрадта на задната уличка го блъсна в носа, воня на гниещи зеленчуци, сгур и стара урина.
— Какво беше това, мамка му? — крещеше Чайника, почервенял от бяс. Носът му подсвиркваше при всяка дума, което би трябвало да е смешно, но не беше. — Ти го пусна бе! Ами ако имаше нож?
Каз го слушаше с половин ухо. Бени едва се бе опрял до него, но без ръкавиците допирът се оказа непоносим. Допир на кожа в кожа, усещането за чуждо тяло в непосредствена близост до неговото.
— Ти слушаш ли ме изобщо, дребно лайно такова? — Чайника го сграбчи за предницата на ризата, кокалчетата му забърсаха врата на Каз и предизвикаха нова вълна на отвращение. Разтърси го, докато зъбите му не затракаха.
А после го наби като компенсация за недовършения побой над Бени и го заряза кървящ в уличката. Нямаш право да се разсейваш или да проявяваш съчувствие, когато има работа за вършене и твой другар разчита на тебе. Каз стисна юмруци в ръкавите си, докато Чайника го налагаше, но така и не го удари на свой ред.
Мина близо час, докато изпълзи от уличката, и седмици, докато отстрани щетите върху репутацията си. Всяко подхлъзване в Кацата свършваше зле. Каз намери Бени и след като приключи с него, онзи със сигурност съжаляваше, че не го е набил Чайника. Сложи си ръкавиците и повече не ги свали. Стана два пъти по-безпощаден, биеше се два пъти по-ожесточено. Вече не се тревожеше дали изглежда нормален, позволи на другите да зърнат нещо от лудостта в него и да гадаят за останалото. Навлезеше ли някой в личното му пространство, получаваше юмрук. Дръзнеше ли друг да го докосне, Каз му чупеше китката, и двете китки, челюстта. Започнаха да го наричат Мръсните ръце. Бясното куче на Хаскел. Яростта в него не угасваше и той се научи да презира хората, които се оплакваха, мрънкаха и твърдяха, че са страдали много. „Нека ти покажа как изглежда истинската болка“ — казваше той и после рисуваше картинката с юмруци.
На ринговете, когато Иможен отново го хвана за ръкава, Каз я погледна и задържа погледа й, докато усмивката на момичето не изчезна. Иможен дръпна ръката си и сведе очи. Каз продължи да брои парите.
Сега Каз удари с бастун по пода на моргата.
— Да приключваме с това — каза той на Нина.
Гласът му отекна неприятно в студените каменни стени. Искаше да се махне оттук по най-бързия начин.
Започнаха от двата края, проверяваха датите на чекмеджетата, търсеха труп с точната степен на разложение. Само мисълта за това стягаше гърдите му в менгеме. Сякаш крясък се зараждаше в него и набъбваше с всяка секунда. Но този план беше негова рожба и посещението в моргата беше част от него.
— Тук — каза Нина.
Каз отиде при нея. Стояха пред чекмеджето и никой не посягаше да го отвори. И двамата бяха виждали предостатъчно мъртъвци. Нямаше как да си част от Кацата или от Втора армия, без да се срещнеш отблизо със смъртта. Но това сега беше различно. Беше разложение.
Накрая Каз подпъхна дръжката на бастуна си под дръжката и дръпна. Чекмеджето се оказа по-тежко от очакваното, но се отвори гладко. Каз отстъпи назад.
— Сигурни ли сме, че идеята е добра? — попита Нина.
— Ще се радвам да чуя по-добри — отвърна Каз.
Нина издиша шумно и дръпна чаршафа. Каз си помисли за змия, която си сменя кожата.
Мъжът беше на средна възраст и устните му вече почерняваха от разложението.
Когато беше малък, Каз винаги затаяваше дъх на минаване край гробището, сигурен, че ако отвори уста, нещо ужасно ще пропълзи в него. Стаята се разлюля. Каз положи усилие да диша бавно, да се върне към настоящето. Разпери пръсти в ръкавиците, усети съпротивлението на обработената кожа, стисна до болка бастуна си.
— Чудя се как ли е умрял — измърмори Нина, вперила очи в сивкавите гънки на мъртвото лице.
— Сам — отвърна Каз, загледан в пръстите на мъртвеца. Нещо ги беше гризало. Плъховете го бяха нападнали, преди някой да открие трупа му. Или плъховете, или някой домашен любимец. Каз извади от джоба си запечатаното стъклено бурканче, което беше отмъкнал от чантата на Женя. — Вземи каквото ти трябва.
Каз стоеше в часовниковата кула над апартамента на Колм и местеше поглед по членовете на отряда си. Градът още бе обвит в мрак, но зората скоро щеше да дойде и те щяха да се пръснат по задачи. Вилан и Колм — в една празна пекарна да изчакат началото на търга. Нина — в Кацата със своите си неща. Иней щеше да тръгне към Бартерната църква и да заеме позиция на покрива.