— Някой, на когото съветник Ван Ек много ще се зарадва.
— От хората на Каз Брекер?
— Просто тичай при него като добро ченге и му кажи, че Лъвските грошове са му подготвили подарък, който ще го чака в оръжейния параклис.
Някъде недалече се чуваше шум от много хора, събрани на едно място. Църквата ли наближаваха? После го дръпнаха грубо напред и звуците се промениха. Вече не бяха на улицата. Въздухът тук беше по-хладен, светлината — по-слаба. Повлякоха го по някакви стъпала, кокалчетата на глезените му се удряха в острите ръбове, а после го бутнаха да седне на стол и вързаха ръцете му зад гърба.
Чу стъпки да се качват по стълбите, отвори се врата.
— Пипнахме го — каза същият дълбок глас.
— Къде?
Сърцето на Вилан заблъска в гърдите му. „Сричка по сричка, Вилан. Хайде де, много по-малки деца от теб могат да го прочетат.“ Вярвал бе, че е готов за това.
— Брекер го беше скрил в една пекарна на няколко пресечки оттук.
— Как го открихте?
— Пека ни прати да претърсим района. Сметна, че Брекер ще се опита да извърти някой номер.
— Без съмнение с цел да ме унижи — каза Ян ван Ек.
Издърпаха торбата и Вилан погледна баща си в лицето.
Ван Ек поклати глава.
— Тъкмо реша, че повече няма как да ме разочароваш, и ти надминаваш себе си.
Намираха се в малък параклис с висок купол. Маслените картини по стените изобразяваха бойни сцени и оръжия. Явно параклисът се поддържаше с даренията на някой оръжеен производител.
През последните няколко дни Вилан беше разучил основно разположението на Бартерната църква, направил бе карти на покривите заедно с Иней и подробни скици на катедралата и петте й протежения — дългите пръсти на Гезен. Знаеше съвсем точно къде се намира — в един от параклисите при върха на кутрето. Подът беше настлан с килим, единствената врата водеше към стълбището, всички прозорци бяха на тавана. Дори да не му бяха запушили устата, пак никой не би чул виковете му за помощ. Двама души стояха зад Ван Ек — момиче с раирани панталони и обръсната наполовина жълта коса, и едър младеж с карирани дрехи и тиранти. Над лактите им бяха стегнати лилави панделки, знак, че са мобилизирани към градската стража. И двамата носеха татуировката на Лъвските грошове.
Момчето се ухили.
— Да ида ли да доведа Пека? — обърна се то към Ван Ек.
— Няма нужда. Нека той наблюдава подготовката за търга. С това тук предпочитам да се оправя сам — каза Ван Ек и се наведе. — Слушай, момче. Забелязали са Привидението с член на гришанския триумвират. Знам, че Брекер работи с равкийците. При всичките ти многобройни недъзи ти все още носиш моята кръв. Кажи ми какво е намислил и ще ти уредя нещо. Ще ти отпусна издръжка. Ще можеш да живееш някъде прилично. Сега ще извадя парцала от устата ти. Ако се разпищиш, ще позволя на тези приятелчета да се позабавляват с теб, разбираш ли?
Вилан кимна. Ван Ек извади парцала от устата му.
Вилан прокара език по сухите си устни и се изплю в лицето на баща си.
Ван Ек извади от джоба си снежнобяла носна кърпичка с монограм. Беше бродирана с червената лаврова клонка.
— Подходящ отговор от момче, което трудно говори. — Изтри лицето си. — Да опитаме пак. Кажи ми какво планира Брекер с равкийците и току-виж съм те оставил жив.
— Както си оставил майка ми жива?
Ван Ек трепна едва доловимо като марионетка, чиито конци са дръпнати леко и отпуснати отново в покой.
После сгъна два пъти кърпичката си и я прибра. Кимна към момчето и момичето.
— Правете каквото трябва. Търгът започва след по-малко от час и искам отговори преди това.
— Изправи го — каза едрото момче на момичето. Девойката издърпа Вилан на крака, а младежът извади пиринчен бокс от джоба си. — Като приключа, няма да е толкова хубав.
— На кого му пука? — каза Ван Ек и вдигна рамене. — Само да не губи съзнание. Информацията ми трябва.
Младежът изгледа скептично Вилан.
— Сигурен ли си, че искаш да го направим по този начин, търговче?
Вилан мобилизира докрай дързостта, която беше научил от Нина, волята, която бе научил от Матиас, концентрацията, която бе наблюдавал усърдно у Каз, куража, който бе научи от Иней, и дивата, безразсъдна надежда, която бе научил от Йеспер, убеждението, че дори при най-слабата ръка накрая все пак ще спечелиш.
— Няма да говоря — каза той.
Първият удар му спука две ребра. След втория започна да кашля кръв.
— Може би трябва да ти счупим пръстите, за да не свириш повече на онази отвратителна флейта — предложи Ван Ек.
„Тук съм заради нея — напомни си Вилан. — Тук съм заради нея.“