По същия начин, по който преди беше използвала силата си да лекува или разкъсва кожа, или дори да извика руменина на нечии бузи, така в моргата се концентрира върху гниещите клетки и източи малко от некротичната плът в стъкленицата. Прибрала я бе в черна кесийка и сега, застанала насред веселата тълпа, загледана в цветните сектори на колелото, Нина усещаше тежестта й на корда около китката си.
Наведе се над масата да заложи. С едната ръка постави чиповете. С другата отвори стъкленицата.
— Пожелай ми късмет! — каза тя на крупието и бръсна леко ръката му с отворената кесийка. Прати умиращите клетки нагоре по пръстите му, накара ги да се делят бясно върху здравата кожа.
Когато младежът посегна да завърти колелото, пръстите му бяха черни.
— Ръката ти! — възкликна една жена. — Има й нещо.
Той тръкна ръка в бродираното си зелено сако, сякаш да махне петно от мастило или въглищен прах. Нина раздвижи леко пръсти и клетките запълзяха по ръкава му, нагоре по яката на ризата, разляха се в черно петно отстрани на врата, изкатериха се по линията на челюстта към долната устна.
Някой изпищя и хората се дръпнаха назад като опарени, а крупието се оглеждаше смутено. Играчите около другите маси вдигнаха раздразнено очи от картите и заробете си да видят какво става. Салонният управител и помощниците му вече се придвижваха към тяхната маса да сложат край на скандала или изобщо каквото нарушаваше спокойствието на играта.
Скрита в навалицата, Нина махна с ръка и група клетки прескочи към една жена със скъпа на вид перлена огърлица, която стоеше близо до крупието. Черно петно цъфна на бузата и, грозно паяче, което бързо се разля надолу към брадичката й и по гърлото.
— Олена! — извика едрият й придружител. — Лицето ти!
Олена задраска по врата си под акомпанимента на все по-масови писъци, залитна напред и хукна да търси огледало. Другите клиенти на казиното се дърпаха панически да й отворят път.
— Докоснала е крупието! Прихванала го е!
— Какво е прихванала?
— Махнете се от пътя ми!
— Какво става тук? — повиши глас салонният управител и отпусна тежко ръка върху рамото на сащисаното крупие.
— Помогнете ми! — примоли се крупието и вдигна ръце. — Нещо става!
Салонният управител хвърли само един поглед на черните петна по ръцете и лицето на младежа и отскочи назад, но вече беше късно. Ръката, която бе отпуснал върху рамото на крупието, придоби грозен лилаво-черен цвят и салонният управител се разпищя на свой ред.
Нина гледаше как ужасът набира инерция и залива игралната зала като горски пожар. Хората събаряха столовете си, залитаха към вратите, но не пропускаха да награбят с шепи от чиповете въпреки всичко. Преобърнати маси, разпилени карти и зарове. Всички тичаха към вратите, бутаха се безмилостно. Нина се вля в тълпата и изскочи на улицата. Същото се бе случило и на трите предишни места — страхът се зараждаше бавно, после избухваше в хаос и паника. И ето че най-после се чу очакваният резултат — сирената. Пресекливият й вой се спусна над Дъгата, нагоре-надолу, нагоре-надолу, отекваше над покривите и паветата на Кетердам.
Туристите се споглеждаха въпросително, но местните — артистите, крупиетата, магазинерите и градските комарджии — полудяха. Каз я беше предупредил, че ще познаят звука веднага и ще реагират на сирената като деца, извикани от строг родител да се прибират.
Керч беше остров, изолиран от враговете си, защитен от морето и големия си флот. Но столицата му беше силно уязвима за две неща — пожар и болести. И точно както огънят се разпалваше лесно сред построените нагъсто къщи, така и чумата се разпространяваше без усилие в навалиците и пренаселените квартали. Също като слуховете, заразата започваше незнайно откъде и се разпространяваше светкавично, чрез допир или дихание, по въздуха и по каналите. Богатите имаха нелош шанс да се спасят, заключваха се в големите си къщи или бягаха в провинцията. Заразената беднотия биваше поставяна под карантина в импровизирани лазарети на баржи извън пристанището. Нито оръжията, нито парите можеха да спрат епидемията.
Само децата в Кетердам нямаха ясен спомен за Краличината чума, за баржите с трупове, които гробарите тласкаха по каналите на града с дълги прътове. Хиляди бяха починали, а оцелелите бяха загубили близки — дете или родител, брат или сестра, приятел или съсед. Помнеха карантините, помнеха ужаса, който съпровождаше всеки човешки контакт.