Законите във връзка с чумата бяха простички и железни — чуеха ли сирената, всички граждани трябваше незабавно да се приберат по домовете си. Стражите от градската следваше да се съберат на няколко изрично указани места в различни части на Кетердам — мярка, която да ограничи разпространението на заразата из техните редици. Изпращаха ги по улиците само за да възпират мародерите, и то срещу тройно заплащане заради поетия риск. Търговията замираше, а баржите с трупове, гробарите и лекарите ставаха господари на града.
„Знам кое ужасява Кетердам повече от Шу, Фйерда и всички банди на Кацата взети заедно.“ Каз се беше оказал прав. Барикадите, блокадата, паспортните проверки — всичко това щеше да се срине пред лицето на чумата. Разбира се, никой от тези хора не е наистина болен, мислеше си Нина, докато пресичаше пристанището. Некротичната плът нямаше да се разпространи извън присадките по телата им. Щеше да се наложи оперативно отстраняване на засегнатата тъкан, но никой нямаше да се разболее, нито да умре. В най-лошия случай щяха да изтърпят няколко седмици под карантина.
Нина вървеше с наведена глава под вдигнатата качулка. Макар паниката да беше нейно дело, макар да знаеше, че няма никаква чума, сърцето й пак препускаше, пришпорено от масовата истерия наоколо. Хората плачеха, бутаха се и викаха, караха се за всяко място на фериботите. Беше настанал истински хаос, сътворен от нея.
„Аз направих това — мислеше си тя в почуда. — Аз имах власт над онези трупове, над парченцата кост и умиращите клетки.“ В какво я превръщаше това? Не беше чувала някой Гриша да е имал такава сила. Какво биха си помислили другите гришани за нея? Хората от нейния орден, сърцеломите и лечителите? „Ние сме свързани със силата на сътворението, с ядката на света.“ Дали не трябваше да се чувства засрамена и дори уплашена? Само дето срамът не беше в природата й.
„Може би Дйел е угасил една светлинка и е запалил друга.“ Нина пет пари не даваше дали е дело на Дйел, на светците или на бригада огнедишащи котенца. Вървеше с бърза крачка на изток и ясно си даваше сметка, че за пръв път от много време се чувства силна. Дишаше леко, болката в мускулите й почти не се усещаше. И беше гладна като вълк. Копнежът по парем се беше смалил и отдалечил като спомен за истински глад.
Скърбила бе искрено за изгубената си сила, за връзката с живия свят. Новата си дарба бе приела с омерзение. Смяташе я за измама, за наказание някакво. Но смъртта свързваше всичко, точно като живота. Беше безкрайна бързотечна река. И Нина бе топнала пръсти в бързеите й, вкусила бе от водовъртежите на силата й. Тя беше царицата на траура и в тази река никога нямаше да се удави.
35. Иней
Иней видя как ръката на Дуняша замахва скорострелно, чу звук като от птиче крило, после усети нещо да отскача от рамото й. Улови сребърната звезда, преди да падне на покрива. Този път беше дошла подготвена. Йеспер й беше помогнал да пришие под туниката и ризата си парчета от твърдия плат на един от матраците в хотелския апартамент. Стрелецът се оказа неочаквано сръчен с иглата — явно беше кърпил редовно ризи и чорапи като дете във фермата и ръцете му ще помнеха как се прави — а Иней нямаше намерение Бялото острие да я надупчи отново като игленик.
Скочи напред и се засили към противничката си, летеше по релефа на покрива, който познаваше като дланта на ръката си. Метна звездата, но Дуняша я избегна с лекота.
— Няма начин да ме нараниш със собствените ми оръжия — каза тя, сякаш мъмреше малко дете.
Но Иней не държеше да я уцели, а само да отклони вниманието й. Замахна, уж хвърля нож от своите, и когато Дуняша реагира на движението й, Иней се оттласна от едно метално ребро вдясно от себе си и прелетя покрай момичето. Приземи се приклекнала ниско, с ножове в ръце, и резна прасеца й.
Изправи се моментално и отскочи назад зад друго ребро на металната конструкция, без да изпуска от поглед Дуняша. Но тя само се разсмя.
— Упорита си, Привидение, и това ме радва. Вече не помня кога някой пръв ми е пускал кръв.
После скочи на свой ред върху металното ребро на покривната конструкция. Двете стояха една срещу друга с ножове в ръцете. Наемничката нападна бързо и ниско, но този път Иней пренебрегна инстинктите, които бе усвоила така старателно по улиците на Кетердам. Вместо това реагира като акробатка. Когато люлката лети към теб, не се дърпаш от пътя й, а я пресрещаш.