Наведе се да избегне удара и се озова близо до Дуняша, толкова близо, все едно двете танцуваха в прегръдките си, и използва движението на противничката си да наруши равновесието й. А после замахна на свой ред и поряза другия й прасец.
Този път Дуняша изсъска.
„Нещо не се смееш вече“ — помисли си Иней.
Наемничката се завъртя на пръсти като кинжал върху острието си. И да усещаше болка, с нищо не го показа. Държеше два ножа със закривено острие, описваше ритмични дъги с тях и дебнеше.
Иней разбра, че няма как да скъси отново разстоянието, без да се наниже на ножовете. „Значи трябва да нарушиш ритъма им“ — каза си тя. Отстъпи заднишком по реброто, увличайки Дуняша в преследване, докато не мерна сянката на един висок шпил зад себе си. Направи лъжливо движение надясно и Дуняша се хвърли напред. Вместо да приклекне, за да възстанови равновесието си, Иней пропадна надясно, прибра моментално ножовете си, сграбчи шпила с една ръка и инерцията я завъртя от другата му страна. Сега шпилът се намираше между двете. Дуняша изпръхтя с раздразнение, когато кинжалите й удариха в метала.
Иней се придвижваше напряко на ребрата, прескачаше от едно към следващото, стигна до най-широката метална подпора, после хукна по нея, следвайки изгърбената извивка на купола. Все едно тичаше по перката на исполинско морско създание.
Дуняша я последва с характерната си бързина и изящество въпреки кървящите рани на прасците.
— Чак до караваната ли ще бягаш, Привидение? Знаеш, че е само въпрос на време всичко това да приключи и да бъде въздадена справедливост.
— Справедливост?
— Ти си убийца и крадла. А аз съм избрана да прочистя този свят от хора като теб. Може и да ми плаща престъпник, но никога не съм отнемала живота на невинни.
Невинни. Тази дума уцели нещо в Иней, някакъв фалшив акорд. Тя беше ли невинна? Съжаляваше за отнетия живот, но пак би убила, за да спаси себе си и приятелите си. Крала бе. Помагала бе на Каз да мами добри и лоши хора. Можеше ли да каже, че не е имала никакъв друг избор?
Дуняша я настигаше, косата й пламтеше като огън на фона на синьото небе, кожата й бяла почти като дрехите, които носеше. Някъде далече под краката им търгът в катедралата продължаваше, участниците нямаха представа за битката, която се водеше над главите им. Тук, горе, слънцето грееше ярко като новоизсечена монета, вятърът метеше с тих стон ребрата и кулите на покрива. „Невинност.“ Невинността беше лукс и Иней не мислеше, че светиите държат на нея.
Извади отново ножовете си. „Свети Владимир, света Алина, пазете ме.“
— Прекрасни оръжия — каза Дуняша и извади от каниите на кръста си два ножа с дълги прави остриета. — Ще използвам костта от пищяла ти за дръжка на новия си нож. За теб ще е чест да ми служиш в смъртта си.
— Никога няма да ти служа — каза Иней.
Дуняша нападна.
Иней се стремеше да стои близо до нея, да я лиши от предимството на по-дългите ръце. Сега беше по-силна от онази първа среща на кабела, отпочинала, нахранена. Но пак беше момиче, усвоило боя с ножове на улицата, а не обучено в кулите на незнаен шуански манастир.
Реагира бавно на един от ударите на Дуняша и това бе първата й грешка. Плати за нея с дълбока рана на левия бицепс. Острието проби подплатата и потъна в плътта й, ръката й стана бавна и слаба. Втората й грешка бе един удар отдолу, в който вложи твърде много сила. Инерцията я тласна напред и ножът на Дуняша се плъзна по ребрата й. Раната беше плитка, но можеше да е много по-лошо.
Пренебрегна болката и се фокусира върху противничката си. Сети се за думите на Каз. „Открий издайниците й. Всеки ги има.“ Само че движенията на Дуняша изглеждаха непредсказуеми. Служеше си еднакво умело и с двете ръце, използваше в еднаква степен и двата си крака и винаги изчакваше до последния момент, преди да удари, без да издава по никакъв начин намеренията си. Беше изключителна.
— Уморяваш ли се вече, Привидение?
Иней не отговори, пазеше силите си. Дишането на кехлибареното момиче беше леко и чисто, а нейното се ускоряваше. Не беше кой знае какво, но пак даваше предимство на Дуняша. И тогава го забеляза — едва доловимо затаяване на дъха преди поредния замах. Затаяване и нов замах. Дишането беше издайникът й. Вдишваше дълбоко и после затаяваше дъх за миг, преди да нападне.
Ето пак. Иней се наведе наляво, замахна на свой ред и я резна по хълбока. И пак контраатакува и по ръката на Дуняша потече кръв.
Иней продължи да отстъпва, да чака. Наемничката явно обичаше да прикрива основната си атака с други движения — размахани артистично ножове с цел отвличане на вниманието и други такива. Това затрудняваше Иней, но… ето пак. Дълбоко вдишване и затаяване. Иней клекна рязко, описа широка дъга с левия си крак и подкоси наемничката. По-добър шанс от този едва ли щеше да има. Скочи на крака и използва своята възходяща инерция и низходящото движение на Дуняша да забие ножа си под кожения нагръдник на момичето.