Кръв обля ръката й, преди да издърпа ножа. Дуняша ахна изненадано. Гледаше я право в очите, притиснала ръка към гърдите си. После присви очи. Нямаше страх там, а само силно негодувание, сякаш Иней й е развалила важно празненство.
— Току-що проля царска кръв — изсъска Дуняша. — Не си достойна за такъв дар.
На Иней почти й дожаля за нея. Явно Дуняша искрено вярваше, че е законната наследница на Ланцови, а може и да беше такава наистина. Но нима всички момиченца не си мечтаеха за това? Че един ден ще се събудят принцеси? Или че са благословени с вълшебни сили или величава орис? Може би имаше хора, които наистина живееха така, като в мечтите. Може би това момиче беше едно от тях. „А ние, останалите?“ Обикновените, незначителни, невидими момичета? „Ние се научаваме да държим главите си високо вдигнати, сякаш носим корона. Да изтръгваме вълшебство от обикновеното.“ Така оцеляваш, когато не си избраният, когато във вените ти не тече царска кръв. Дори когато светът не ти дължи нищо, ти си вземаш своето.
Иней вдигна вежда и бавно изтри царската кръв в панталона си.
Дуняша изръмжа и се хвърли напред, сечеше и мушкаше с една ръка, а с другата притискаше раната на гърдите си в опит да намали кървенето. Явно я бяха научили да се бие и с една ръка. „Но никога не се е налагало да се бие ранена — осъзна Иней. — Може би монасите са пропуснали този урок.“ И сега, когато беше ранена, издайникът й си личеше още по-ясно.
Наближаваха върха на основното метално ребро. Тук спираловидната украса от ковано желязо между ребрата беше отслабена на места от ръждата и стихиите, но Иней познаваше отлично терена и избягваше с лекота атаките на Дуняша, отскачаше наляво и надясно, печелеше малки победи, порязване тук, мушване там. Беше война на изтощение, а наемничката бързо губеше кръв.
— По-добра си, отколкото мислех — каза задъхано Дуняша и изненада Иней с признанието си.
Болка прибулваше очите й, ръката върху гръдната кост беше цялата в кръв. И въпреки това гърбът й беше изправен, а равновесието — отлично, сега, когато двете стояха на няколко стъпки една от друга върху високото метално ребро на църковния покрив.
— Благодаря — каза Иней. Думата прозвуча фалшиво в ушите й.
— Няма нищо срамно да срещнеш достоен противник. Означава, че има още какво да научиш, безценно напомняне за необходимостта от смирение.
Момичето сведе глава и прибра ножа си. После сложи юмрук върху сърцето си за поздрав.
Иней чакаше настръхнала. Тази сериозно ли говореше? Битките в Кацата не свършваха така, но наемничката явно имаше свой кодекс. Иней не държеше да я убива, колкото и бездушна да изглеждаше в този момент.
— Приемам смирението — каза Дуняша със сведена глава. — Сега ти ще се научиш, че някои са родени да служат. А други — да управляват.
С тези думи Дуняша вдигна рязко глава. Разтвори шепа и духна силно.
Иней зърна облаче червен прах, дръпна се моментално, но все пак закъсня. Очите й пламнаха. Какво беше това, по дяволите? Не че имаше значение. Не виждаше нищо, нищичко. Чу звук от острие, което напуска канията и разсича въздуха. Припна заднишком по реброто с риск да стъпи накриво.
Опита се да изтрие праха от очите си, по лицето й се стичаха сълзи. Виждаше Дуняша като неясен силует. Иней протегна ножа си напред в опит да увеличи разстоянието помежду им и наемничката поряза ръката й под лакътя. Ножът изпадна от пръстите на Иней и издрънча на покрива. „Света Алина, пази ме.“
Но може би светците бяха избрали Дуняша за свой съсъд. Въпреки молитвите и покаянието на Иней може би това беше денят да плати за греховете си.
„Не съжалявам“ — осъзна тя. Предпочела бе да живее свободно като убийца, вместо да угасне бавно като робиня, и не можеше да съжалява за това. Щеше да отиде при своите светци готова и с надеждата да я приемат.
Следващият удар поряза кокалчетата на ръката й. Иней отстъпи още крачка назад, но знаеше, че пътят й за отстъпление свършва. Още няколко крачки и щеше да падне през ръба.
— Казах ти, Привидение. Аз съм безстрашна. В жилите ми тече силата на всички царици и завоеватели преди мен.
Кракът на Иней се закачи леко в ръба на една от декоративните метални спирали и тя изведнъж разбра. Не притежаваше обучението и образованието на противничката си, нито хубави дрехи като нейните. Никога нямаше да е толкова безмилостна и не искаше да бъде. Но познаваше този град отвън и отвътре. Той беше източникът на страданията й, теренът, където бе доказала силата си. Харесва и или не, Кетердам — бруталният, мръсен, безнадежден Кетердам — се беше превърнал в неин дом. И тя щеше да го защити. Познаваше покривите му, както познаваше скърцащото стълбище на Ребрата или паветата и тесните улички на Дъгите. Познаваше всеки сантиметър от този град, носеше картата му в сърцето си.