— Момичето, което не знае що е страх — изрече задъхано тя към силуета на Дуняша.
Тя се поклони и каза:
— Сбогом, Привидение.
— Значи ще научиш какво е страх сега, в мига преди смъртта си.
Иней отстъпи настрани и застана на един крак, а ботушът на Дуняша пропадна през отслабения участък на декоративната решетка.
Ако не кървеше, наемничката сигурно би внимавала повече къде стъпва. Ако не беше толкова устремена и нетърпелива да нанесе смъртоносния удар, може би щеше да запази равновесие.
Вместо това политна напред. Иней я гледаше през завеса от сълзи. Дуняша увисна за миг, тъмен силует на фона на небето, изпънала крака да намери опора, протегнала ръце в нищото като танцьорка, изпънала снага за скок, с широко отворени очи и провиснала от изненада уста. Дори сега, в последния си миг, приличаше на момиче от вълшебна приказка, орисано за велики дела. Царица без милост, статуетка от слонова кост и кехлибар.
Пропадна без звук, дисциплинирана до последно.
Иней надникна предпазливо през ръба. Далече долу хората пищяха. Тялото на наемничката лежеше като бял цвят сред разливаща се червена поляна.
— Дано отнесеш и нещо добро в следващия си живот — промълви Иней.
Трябваше да тръгва. Сирената още не беше прозвучала, но Иней знаеше, че изостава от графика. Йеспер вече я чакаше. Хукна по покрива на катедралата и свърна по палеца на Гезен към параклиса. Грабна катераческото въже и пушката на Йеспер — беше ги скрила до едно от металните ребра на конструкцията. Покатери се по купола и надникна с главата надолу в портокаловия параклис. Дано не беше закъсняла твърде много. Но Йеспер не се виждаше никакъв.
Проточи врат да огледа празния параклис.
Трябваше да открие Йеспер по най-бързия начин. Защото тази нощ Кювей Юл-Бо трябваше да умре.
36. Йеспер
Съветът на приливите се беше появил с гръм и трясък, а Йеспер си мислеше за Комедия Брута. И как иначе? Нима Каз не беше спретнал точно това — пиеска с онова паленце Кювей в главната роля?
Мислеше си и за Вилан, който най-после имаше шанс да отмъсти за майка си, мислеше и за своя баща, който чакаше в пекарната. Съжаляваше за караницата. Според Иней щяло да се отрази добре и на двама им, ако си кажат истината, но Йеспер не беше толкова сигурен. Той обичаше кръчмарските сбивания и шумните разправии, но острите думи, които бе разменил с баща си, тежаха в стомаха му като прокиснала попара. Толкова отдавна премълчаваха някои неща, че когато най-после ги изрекоха на глас, беше като развалено заклинание — не проклятие, а бяла магия, от онези, които пазят всички на завет, под стъклен похлупак. Докато някой глупак не решеше да използва хубавия стъклен купол за учебно стрелбище. Някой глупак като него.
Веднага, щом приливниците поеха по пътеката между пейките, Йеспер се отдели незабелязано от земската делегация и се отправи към палеца на Гезен. Вървеше бавно и с гръб към стражите покрай стените, уж си търси по-добро място, от което да се наслади на суматохата.
Стигна до арката към палеца и свърна към централния вход на катедралата, уж с намерение да излезе.
— Върнете се, моля — каза един от стражите, любезен към чуждестранния гост, макар да точеше врат като всички останали към централната пътека и приливниците. — Не може да се минава през централния вход.
— Не се чувствам добре — каза Йеспер със земски акцент и се хвана за стомаха. — Моля да ме пуснете.
— Боя се, че не мога, сър.
Сър! Явно стражите можеха да бъдат учтиви, стига да нямат насреща си плъх от Кацата.
— Не разбирате — каза Йеспер. — Трябва да се облекча веднага, спешно. Снощи вечерях в един ресторант… „Гърнето на Стен“?
Стражът примижа.
— Защо ви е трябвало да ходите там?
— Беше в един пътеводител.
Всъщност беше сред най-лошите ресторанти в Кетердам и най-евтините. Понеже работеше денонощно и на народни цени, „Гърнето“ беше сред много малкото неща, които свързваха негодниците от Кацата и стражите от градската. Благодарение на Стен и буламачите в гърнето му някой редовно се оплакваше от стомашни проблеми.