Стражът поклати глава и даде знак на колегите си при арката. Един от тях дотича веднага.
— Този беден човечец е ходил при Стен. Ако го пусна да излезе отпред, капитанът със сигурност ще го види. Ще го изведеш ли през параклиса?
— Защо, по дяволите, си ходил да ядеш там? — попита другият страж.
— Шефът не ми плаша много — каза Йеспер.
— Защо ли ми звучи познато — поклати глава стражът и му махна към арката.
Съпричастие, другарство. „Трябва по-често да се преструвам на турист — помисли си Йеспер. — Готините ми жилетки ще хващат прах в гардероба, вярно, но щом чужбински дрехи и малко акцент превръщат гаднярите от стражата в любезни гидове, какво пък.“
Минаваха под арката и Йеспер забърса с поглед спиралното стълбище, вградено в масивния зид. То водеше към галерията горе, а оттам се откриваше отличен изглед към подиума. Обещали бяха на Кювей, че няма да го пуснат самичък в клетката на лъвовете, и макар хлапето да беше истинска беля, Йеспер смяташе да изпълни обещанието си.
Погледна си дискретно часовника, докато вървяха към параклисите в края на палеца. В четири камбани Иней щеше да го чака при купола на портокаловия параклис и да му спусне пушката.
— Оххх — изохка Йеспер с надежда стражът да ускори крачка. — Не знам дали ще устискам.
Онзи изсумтя с отвращение и тръгна по-бързо.
— Какво яде при Стен, приятел?
— Специалитетът на заведението.
— Никога не си поръчвай специалитета. Само претоплят каквото е останало от предния ден. — Стигнаха до параклиса и стражът продължи: — Ще ти отключа тази врата. През улицата има кафене.
— Благодаря — каза Йеспер, стисна го в хватка през гушата и увеличи постепенно натиска, докато тялото му не се отпусна. После свали кожените върви, които беше увил около китките си като гривни, стегна с тях ръцете на стража зад гърба, а устата му запуши с триъгълната кърпа, която носеше около врата си. Накрая изтърколи тялото зад олтара. — Приятни сънища!
Жал му беше за човечеца. Не толкова, че да го събуди и развърже, но все пак.
Чу бумтеж откъм катедралата и погледна натам. Палецът на комплекса беше леко издигнат спрямо катедралата, затова не видя друго, освен главите на хората, седнали на последните редове, но по всички личеше, че приливниците са спретнали истинско шоу. Погледна си отново часовника и тръгна към стълбището.
Някой го сграбчи за яката и го дръпна силно назад.
Йеспер се стовари с цялата си тежест на пода. Нападателят стоеше в основата на стълбището и го гледаше от горе надолу със златни очи.
Облечен беше различно, а не както го помнеше Йеспер от Западната дъга, когато онзи беше излязъл от Къщата на бялата роза. Сега войникът кергууд беше с омачкана униформа в маслинов цвят, която се изпъваше до скъсване върху огромните му плещи. Копчетата бяха излъскани до блясък, а черната му коса — прибрана назад в стегната опашка. Вратът му беше дебел като телешки бут. Този тип беше живо оръжие и му личеше.
— Наконтил си се, гледам — успя да изграчи Йеспер през свирещи дробове.
Шуанецът вдиша дълбоко, ноздрите му потрепнаха, после се усмихна.
Йеспер запълзя заднишком. Войникът тръгна след него. Поне да беше взел оръжието на стража, мамка му, прокле се Йеспер наум. Малкият пистолет не ставаше за стрелба от разстояние, но пак щеше да е по-добре от нищо срещу този надвиснал гигант.
Йеспер скочи на крака и хукна назад към катедралата. Ако стигнеше там… е, ще трябва да обяснява това-онова, но поне щеше да се отърве от шуанеца. Той не би го нападнал насред търга. Нали?
Никога нямаше да научи отговора на този въпрос. Войникът го връхлетя в гръб и го събори на пода. Катедралата изглеждаше недостижимо далече, врявата от търга и Съвета на приливите отскачаше във високите каменни стени. „Постъпките и тяхното ехо“ — помисли си несвързано Йеспер, докато онзи го обръщаше по гръб.
Гърчеше се като риба на сухо, хлъзгава и кльощава. Риба на строга диета. Успя да се отскубне от гиганта, скочи отново на крака, но въпреки размерите си войникът се оказа бърз. Метна Йеспер към една стена и той изскимтя от болка. Сигурно беше пукнал някое ребро. „Нищо, раздвижва черния дроб.“
Само глупости се раждаха в главата му и нищо чудно. Този вол, дето го размяташе насам-натам, беше като природно бедствие.
Видя как гигантът свива пръсти в юмрук и се засилва да го фрасне. Пръстите му отразиха светлината като метал. „Майко мила, този има метални кокалчета — осъзна с ужас Йеспер. — Не обикновен бокс, а метал, вграден в плътта му.“
Хвърли се наляво в последния възможен момент. Юмрукът се стовари с гръмотевичен трясък върху стената.