Хукнаха по кутрето и влетяха в параклиса. Само че вратата към улицата и канала беше заключена, а тази зад тях се затвори с трясък. Пека Ролинс се облегна на нея в компанията на четирима от своите Грошове.
— Точно навреме — подхвърли Каз.
— Сигурно си предвидил и това, копеленце коварно.
— Знаех, че този път няма да ме пуснеш толкова лесно.
— Съвсем вярно — кимна Ролинс. — Когато дойде при мен да ми искаш пари, трябваше да те изкормя, и теб, и приятелите ти. И да си спестя куп неприятности. Глупаво постъпих тогава. — Ролинс започна да съблича сакото си. — Признавам, че не ти показах нужното уважение, хлапе, но сега ще се поправя. Поздравления. Ще те пребия до смърт със собствената ти тояжка и няма да съжалявам за изгубеното време.
Иней извади ножовете си.
— А, не, малката — вдигна ръка Ролинс. — Това е между мен и дребното парвеню.
Каз кимна на Иней.
— Прав е. Отдавна трябваше да си поговорим.
Ролинс се засмя. Разкопча копчетата и нави ръкавите си.
— Времето за приказки свърши, хлапе. Ти си млад, но аз размахвам юмруци отпреди да си се родил.
Каз не помръдваше, подпрян на бастуна си.
— Не ща да се бия с теб, Ролинс. Мисля да ти предложа сделка.
— Ааа, честна сделка в Бартерната църква. Вече ми струваш много пари с дивотиите си и ми навлече куп неприятности. Не виждам какво можеш да ми предложиш, честно. А трябва да е нещо по-хубаво от удоволствието да те убия с голи ръце.
— Става въпрос за келския принц.
— Три етажа истински рай, най-доброто казино на Източната дъга. Какво, заложил си бомба?
— Не, говорех за малкия келски принц — отвърна Каз. Ролинс замръзна. — Обича сладкиши, рижав е като татко си. И не се грижи много добре за играчките си.
Каз бръкна в джоба на сакото си и извади малко плюшено лъвче. Жълтото беше избеляло, гривата — раздърпана… и изцапана с кал. Каз разтвори пръсти и лъвчето тупна на пода.
Ролинс го гледаше втренчено.
— Какво е това? — прошепна едва чуто той. А после, сякаш най-после дошъл на себе си, ревна: — Какво е това!
— Знаеш какво е, Ролинс. Нали самият ти се похвали колко много си приличате с Ван Ек? Трудолюбиви мъже, които съграждат, за да оставят нещо след себе си. Но каква полза от всичко това, ако няма на кого да го оставиш? И аз логично се запитах за кого точно съграждаш ти.
Ролинс стисна юмруци, мускулите по месестите му ръце се раздвижиха, двойната му гуша се разтресе.
— Ще те убия, Брекер. Ще убия всичко, което обичаш.
Сега беше ред на Каз да се разсмее.
— Номерът е да не обичаш нищо, Ролинс. Заплашвай ме колкото искаш. Изкорми ме тук и сега. Но няма начин да намериш сина си, преди да е станало късно. Или искаш да ти го доставя на прага с прерязано гърло и в най-хубавото му костюмче?
— Ти, нещастен канален боклук! — изръмжа Ролинс. — Какво искаш от мен, проклет да си?
Каз усети как доброто му настроение си отива, как се открехва черната врата в сърцето му.
— Искам да си спомниш.
— Какво да си спомня?
— Преди седем години измами две момчета от юга. Глупави селянчета. Взе ни под крилото си, спечели доверието ни, гощаваше ни с яхния заедно с фалшивата си съпруга и фалшивата си дъщеря. А после ни взе парите. Взе ни всичко… Не се сещаш? Защото далеч не сме били единствените, нали? По колко такива измами годишно организираш? Колко глупави гълъбчета си оскубал оттогава?
— Нямаш право да… — започна гневно Пека, дишаше тежко и неравномерно, а очите му постоянно се свеждаха към плюшеното лъвче.
— Спокойно. Момчето е живо. Засега. — Каз наблюдаваше втренчено лицето му. — Нека ти помогна. По онова време се подвизаваше под името Якоб Херцун. Назначи брат ми като куриер. Държеше кафене и въртеше търговия с акции оттам.
— Срещу парка — реагира светкавично Пека. — Онзи с черешовите дървета.
— Точно така.
— Беше много отдавна, момче.
— Ти ни отне всичко, озовахме се на улицата. А после умряхме. Всеки по свой начин. И само един от нас възкръсна.
— И това ли е било през цялото време? Затова ли ме гледаш на кръв с тези твои очи на акула? — Пека поклати глава. — Били сте две гълъбчета и се е случило да ви оскубя. Ако не бях аз, щеше да е някой друг.
Тъмната врата се отвори малко по-широко. Каз искаше да мине през нея. Винаги щеше да е половин човек. Йорди никога нямаше да се върне. Но ако не друго, поне Ролинс можеше да изпита от първа ръка чувството за пълна безпомощност, което бяха познали те.
— Е, значи си извадил много лош късмет, че точно ти си се „случил“ — изсъска той. — Лош късмет и за теб, и за сина ти.