Ван Ек й изпращаше Бажан ежедневно, младокът се държеше приятелски и щеше да е приятна компания, ако не се опитваше да измъкне неусетно от нея тайните квартири на Каз. Самият Ван Ек не идваше, сигурно защото си даваше сметка, че Каз следи изкъсо всяко негово движение. Или защото вярваше, че Иней ще е по-склонна да се разприказва пред сулийски младеж, отколкото пред хитър търговец. Ала тази вечер нещо се бе променило.
Обикновено Бажан си тръгваше щом станеше ясно, че Иней няма да хапне нищо повече — усмихваше се за довиждане, покланяше се леко и излизаше от килията й, изпълнил дълга си до следващата сутрин. Тази вечер явно имаше други планове.
Дори когато Иней избута чинията с вързаните си ръце, той попита, вместо да си тръгне:
— Кога за последно си виждала семейството си?
„Нов подход.“
— Да не би Ван Ек да ти е предложил награда, ако измъкнеш информация от мен?
— Просто питам.
— А аз съм просто пленница. Или те е заплашил с наказание?
Бажан стрелна с поглед пазачите и каза тихо:
— Ван Ек може да те върне при семейството ти. Може да откупи договора ти от Пер Хаскел. Това не би го затруднило финансово.
— Идеята твоя ли е, или на господаря ти?
— Има ли значение? — попита Бажан. Имаше някаква неотложност в тона му, която изправи Иней на нокти. „Когато се появи страхът, нещо ще се случи.“ Но откъде идваше страхът на Бажан — страх го беше от Ван Ек или се боеше за нея? — Можеш да махнеш за сбогом на Утайките — продължи той, — на Пер Хаскел и на онзи ужасен Каз Брекер. Ван Ек лесно ще ти уреди транспорт до Равка, ще плати пътните разноски и прочие.
Това предложение ли беше, или заплаха? Нима Ван Ек е открил родителите й? Малко вероятно. Сулийците бяха в постоянно движение и не обичаха разни непознати да им задават въпроси. Но ако Ван Ек е изпратил свои хора да обикалят из Равка и да разправят, че са чували за изгубено сулийско момиче? Момиче, изчезнало в една хладна сутрин заедно с отлива?
— Какво знае Ван Ек за семейството ми? — попита тя. Гневът й набираше сила.
— Знае, че си далече от дома. Знае и какви са били условията на договора ти с Менажерията.
— Значи знае, че бях робиня. Готов ли е да подаде официално оплакване срещу Леля Хелеен?
— Аз… не мисля, че…
— Естествено. Ван Ек пет пари не дава, че ме купиха и продаваха като бала с памук. Не, той просто търси слабо място, за да ме използва срещу Каз.
Но следващият въпрос на Бажан я свари неподготвена:
— Майка ти прави ли питки на тиган?
Иней свъси чело.
— Разбира се. — Питките на тиган бяха основна храна за сулийците. Самата Иней можеше да замеси и опече такъв хляб и насън.
— С розмарин?
— С копър, когато имахме. — Знаеше какво прави Бажан, опитваше се да събуди носталгията й. Но беше толкова гладна, а споменът — толкова силен, че стомахът й изръмжа по своя воля. Беше като пред очите й дори сега — майка й пали огъня, меси тестото с обиграни движения, после оформя питката и я мята в нагорещения тиган.
— Приятелите ти няма да дойдат — каза Бажан. — Време е да помислиш за себе си, как да оцелееш. Може да се върнеш у дома при родителите си преди лятото да е свършило. Ван Ек ще ти помогне, ако му позволиш.
Алармените системи на Иней биеха тревога. Всичко това беше толкова прозрачно. Под чара, хубавите очи и лесните обещания на Бажан се криеше страх. И въпреки това, някъде зад врявата на съмненията й, Иней чуваше тихия глас на друга камбанка, която напяваше „ами ако?“ Ами ако си позволеше да потърси утеха, ако зарежеше преструвката, че е достатъчно силна да надмогне изгубеното? Ами ако просто позволи на Ван Ек да я качи на кораб за дома? Да вкуси отново от питката, още топла от тигана, да види панделките, вплетени в плитката на майка й, копринени панделки с цвета на зрели кайсии.
Но не беше толкова глупава, разбира се. Учила се бе от най-добрия. „По-добре страшна истина, отколкото миловидна лъжа.“ Каз никога не й беше предлагал щастие и сега Иней не можеше да приеме на доверие чуждите обещания. Страданията й не са били напусто. Светците неслучайно я бяха довели в Кетердам. Вече знаеше защо се е озовала тук — да поведе кораб на лов за роботърговци, мисия, която да придаде значение на всичко преживяно. Нямаше да предаде тази цел, нито приятелите си, заради някаква неизпълнима мечта, изпълзяла от миналото.