— Не вярвам в това.
— Вярвай в каквото щеш. Подозирам, че твоят шуански учен отдавна е напуснал пределите на Кетердам.
— Все щях да чуя нещо, ако е така. Имам шпиони навсякъде.
— Явно не навсякъде.
Бажан изкриви устни.
Ван Ек поклати уморено глава.
— Качете я на масата.
Иней знаеше, че е безсмислено да се бори, но въпреки това го направи. Или трябваше да се бори, или да се предаде без бой на ужаса, когато пазачите я проснаха на масата и затиснаха ръцете и краката й. Чак сега Иней видя, че на една странична масичка са подредени инструменти, които нямаха нищо общо с несъразмерно големите чукове и триони от декора. Истински хирургически инструменти, скалпели, триони и клампи, които зловещо отразяваха светлината.
— Вие сте Привидението, госпожице Гафа, истинска легенда в Кацата. Събирате тайните на съдии, съветници, крадци и убийци. Едва ли има нещо в този град, което вие не знаете. А сега ми кажете къде са тайните квартири на господин Брекер.
— Не мога да ти кажа каквото не знам.
Ван Ек въздъхна.
— Запомнете, че се опитах да бъда любезен. — После се обърна към един от пазачите, едър мъж с остър нос. — Предпочитам да не се проточва излишно. Оставям на теб да избереш подхода.
Пазачът плъзна бавно ръка над инструментите, сякаш се чудеше кое изтезание би било най-ефикасно. Иней усети как куражът й бие отбой, а дишането й се накъсва панически. „Когато страхът дойде, нещо ще се промени.“
Бажан се наведе над нея, пребледнял, уплашен.
— Моля те да му кажеш. Брекер не заслужава да те осакатят заради него. Кажи му каквото знаеш.
— Знам само, че хора като вас не заслужават въздуха, който дишат.
Бажан сякаш се засегна.
— Държах се добре с теб. Не съм някакво чудовище.
— Да, ти си човек, който стои отстрани, бездейства и се гордее с почтеността си, докато чудовищата вършат своето. Ако не друго, чудовищата поне имат зъби и гръбнак.
— Не е справедливо!
Иней не можеше да повярва на ушите си. Що за мекушав глупак би търсил одобрението й в момент като този.
— Ако още вярваш в справедливостта, значи си извадил голям късмет с живота си дотук. Дръпни се от пътя на чудовището, Бажан. Да приключваме. — Пазачът с острия нос пристъпи към масата. Нещо лъщеше в ръката му. Иней се пресегна към онова тихо местенце в себе си, позволило й да издържи цяла година в Менажерията, година, чиито нощи бяха белязани от болка и унижение, а дните — от побои и по-лоши неща. — Хайде — подкани го тя с глас като стомана.
— Момент — каза Ван Ек. Претегляше я с поглед, сякаш четеше счетоводен тефтер и се опитваше да изчисли баланса. Кривна глава настрани и каза: — Счупи й краката.
Дотук с куража й. Започна да се мята в напразен опит да се освободи от хватката на пазачите.
— Аха — кимна Ван Ек. — Така си и знаех.
Остроносият пазач избра дълго парче тежка тръба.
— Не — спря го Ван Ек. — Нека счупването не е чисто. Използвай чука. Раздроби костта. — Лицето му надвисна над нея, очите му бяха сини и ясни. Очите на Вилан, но без неговата доброта. — Никой няма да те сглоби, след като приключа с теб, госпожице Гафа. Ще трябва да си изплатиш дълга, като просиш дребни монети на Източната дъга и всяка вечер се връщаш пълзешком в Ребрата, ако Брекер не те изгони оттам, разбира се.
— Недей.
Не знаеше кого умолява — Ван Ек или себе си. Не знаеше кого мрази повече в този момент.
Пазачът взе един стоманен чук.
Иней се гърчеше на масата, цялата лепнеше от пот. Надушваше миризмата на собствения си страх.
— Не — каза тя. — Не!
Остроносият претегли чука в ръце. Ван Ек кимна. Пазачът плавно вдигна инструмента.
Чукът се вдигна до най-високата си точка, голямата му глава отразяваше светлините и приличаше на мъртва луна. Иней го гледаше неотклонно, после чу припукването на лагерния огън и видя оранжевите панделки в плитката на майка си.
— Той никога няма да се съгласи на размяна, ако ме осакатиш! — изпищя тя. Думите се откъснаха от някакво дълбоко място в нея, гласът й излезе писклив и крехък. — Ще съм безполезна за него!
Ван Ек вдигна ръка. Чукът се спусна.
Иней го усети как бръсна панталона й, преди да се стовари върху плота на масата на косъм от прасеца й. Целият ъгъл се откърши под силата на удара.
„Кракът ми — помисли си тя, тресеше се цялата, — това можеше да е кракът ми.“ Усети металически вкус в устата си. Беше си прехапала езика. „Светците да ме пазят. Светците да ме пазят.“
— Това е интересен аргумент — каза замислено Ван Ек. Чукна с пръст по устните си. — Добре обмислете кому дължите лоялност, госпожице Гафа. Утре вечер може и да не съм толкова отстъпчив.