Йеспер знаеше, че има голям шанс да го надупчат обилно, затова се опита да сдържи широката си усмивка.
— Нещо такова.
Надникна иззад прикритието си, стреля два пъти, после се дръпна бързо назад при поредния залп.
— Вилан, кажи ми, че в раницата ти има и друго, освен писалки, мастило и неща за гъгрицата.
— Имам две светлинни бомби и едно ново нещо, което спретнах за по-голям… ъъъ… ефект.
— Бомби? — попита бащата на Йеспер.
Мигаше бързо като човек, който се отърсва от кошмар.
Йеспер сви безпомощно рамене.
— Нещо като научни експерименти?
— Каква е бройката на противника? — попита Вилан.
— Я се виж само. Задаваш все правилните въпроси. Трудно е да се каже. Някъде по покривите са, а единственият изход оттук е през арката. Ще трябва да пресечем целия двор, докато онези ни обстрелват от високо. Дори да успеем някак, подозирам, че от другата страна на арката ни чакат още, освен ако Каз и Матиас не са успели някак да ни прочистят път за измъкване.
— Има и друг изход от Боексплейн — каза Вилан. — Но пак ще трябва да пресечем площада. — И посочи към врата под каменна арка, увенчана с някакво рогато чудовище, което гризеше молив.
— Читалнята ли? — Йеспер прецени на око разстоянието. — Добре. Тръгвате на три. Аз ще ви прикривам.
— Йеспер…
— Тате, ще ти обясня всичко, кълна се, но сега не е време за приказки. Стига ти да знаеш, че сме в кофти ситуация, а аз съм експерт по такива ситуации. — И беше вярно. Йеспер усещаше как се пробужда, как отърсва от раменете си тревогите, които го съпътстваха неотклонно, откакто бе разбрал, че баща му е в Кетердам. Чувстваше се свободен и опасен като светкавица, която се търкаля над прерията. — Имай ми доверие, тате.
— Добре, момче. Добре.
Но Йеспер можеше да се закълне, че е чул неизреченото „засега“. Видя как Вилан разкършва рамене. Търговчето още беше новак в тези изпълнения. Дано само Йеспер не станеше причина всички да загинат.
— Едно, две…
На три започна да стреля. Изскочи на двора и се претърколи към фонтана за прикритие. Хвърлил се бе слепешката, но сега бързо различи силуетите по покривите. Целеше се по инстинкт, стреляше при всеки намек за движение, без да мисли излишно. Нямаше нужда да ги убива, достатъчно беше да ги уплаши и да осигури малко време за Вилан и баща си.
Куршум уцели статуята на фонтана и раздроби на парченца ръката на професора. Тези не си играеха с амунициите.
Йеспер презареди, надигна се и стреля.
— Светци! — извика той, когато остра болка прониза рамото му. Много мразеше да го раняват. Смъкна се зад каменното корито на фонтана. Раздвижи ръка да прецени щетите. Нищо особено, но болеше зверски, а новото му карирано сако се напояваше с кръв. — „Ето затова няма смисъл да се обличаш като свестен човек“ — промърмори той. Видя силуетите на покрива да се раздвижват. Щяха да заобиколят и да го хванат на мушка.
— Йеспер! — Гласът на Вилан. Мамка му! Досега трябваше да се е разкарал. — Йеспер, на два часа.
Той вдигна поглед и видя нещо да се издига в небето. Прицели се, без да мисли, и стреля. Въздухът избухна.
— Влез във водата! — извика Вилан.
Йеспер се прехвърли през ръба на фонтана и миг по-късно въздухът пламна с ослепителен блясък. Когато събра смелост да надигне глава, Йеспер видя, че всяка открита повърхност в двора и градините е надупчена и от малките кратери излиза дим. Онези на покрива пищяха. Що за бомба бе възпламенил Вилан, да му се не види?
Надяваше се Матиас и Каз да не са пострадали, но сега нямаше време да мисли за това. Хукна към вратата под гризящото молив чудовище. Вилан и баща му вече го чакаха вътре и затръшнаха вратата след него.
— Помагайте — каза Йеспер. — Трябва да я барикадираме.
Човекът зад бюрото беше облечен със сива преподавателска роба. Ноздрите му толкова се бяха разширили от възмущение, че Йеспер като нищо можеше да пропадне всмукан в някоя от тях.
— Млади човече…
Йеспер насочи пистолета си към гърдите му.
— Мърдай.
— Йеспер! — възкликна баща му.
— Спокойно, тате. Хората в Кетердам постоянно се сочат с пистолети. То си е нещо като здрависване.
— Вярно ли е? — попита баща му.
Човекът със сивата роба стана неохотно от стола си, двамата младежи избутаха бюрото до вратата.
— Напълно — отговори Вилан.
— Категорично не е — възрази преподавателят.
Йеспер им махна отривисто.
— Зависи от квартала. Хайде.
Хукнаха по централната пътека на читалнята между дълги маси, осветени от лампи с извити вратлета. Студенти бяха наклякали покрай стените и под столовете и сигурно си мислеха, че всеки миг ще умрат.