— Няма страшно, народе! — извика Йеспер. — Малко стрелба по мишени в двора, нищо повече.
— Насам — каза Вилан и ги поведе към някаква врата, цялата изписана със сложни завъртулки.
— Не, недейте — развика се професорът и хукна след тях, развял сивата си роба. — Там се пазят редките книги!
— Искаш ли пак да се здрависаме? — попита Йеспер, после добави: — Обещавам да не стреляме без нужда. — Побутна нежно баща си. — Нагоре по стълбите.
— Йеспер? — чу се глас изпод най-близката маса.
Хубаво русо момиче клечеше на пода и го гледаше от долу нагоре.
— Маделейн? — каза Йеспер. — Маделейн Мишо?
— Каза, че ще ме заведеш на закуска!
— Наложи се да замина за Фйерда.
— Фйерда?
Йеспер забърза по стълбите след Вилан, но след миг се върна няколко стъпала надолу и подаде глава да надникне в читалнята.
— Ако оцелея, ще ти купя гофрети.
— Нямаш пари да я черпиш гофрети — изръмжа Вилан.
— Мълчи бе. В библиотека сме.
Докато още ходеше на лекции, Йеспер не бе имал повод да влиза в хранилището за редки книги. Тишината тук бе толкова дълбока, все едно си под вода. Ръкописи бяха изложени зад осветени стъклени витрини, редки карти висяха на стените.
Един вихротворец в син кафтан стоеше в ъгъла с вдигнати ръце, но се сгърчи, щом ги видя да влизат.
— Шуанец! — писна младежът при вида на Вилан. — Няма да дойда с теб. По-скоро сам ще се убия!
Бащата на Йеспер вдигна ръце, все едно успокоява кон.
— Полека, младежо.
— Само минаваме — каза Йеспер и побутна отново баща си.
— След мен — каза Вилан.
— Какво дири вихротворец в хранилището за редки книги? — попита Йеспер, докато тичаха през лабиринта от рафтове и стъклени витрини.
Тук-там студенти и преподаватели притискаха уплашено гърбове в лавиците.
— Заради влажността. Въздухът трябва да е сух, за да се запазят ръкописите.
— Да му имам работата. Всъщност никак не е зле, като си помислиш.
Стигнаха до западната външна стена и Вилан спря пред карта на Равка. Огледа се и като видя, че никой не ги гледа, натисна символа, който бележеше столицата — Ос Олта. Равка сякаш се разцепи на две по протежение на Безморието и отзад се показа тесен проход, през който да се проврат с рамото напред.
— Води към втория етаж на една печатница — каза Вилан, докато се придвижваха странично през прохода. — Оттук професорите стигат напряко до домовете си, без да се занимават с ядосани студенти.
— Ядосани? — попита бащата на Йеспер. — Всички студенти ли носят пищови?
— Не, но има отколешна традиция да се бунтуват заради оценки.
Картата врата се затвори с приплъзване и тримата продължиха опипом в мрака.
— Не че намирам кусури — прошепна Йеспер на Вилан, — но не очаквах да познаваш хранилището за редки книги като дланта на ръката си.
— Тук се срещах за уроците си с един от преподавателите, когато баща ми още вярваше, че… Учителят ми разказваше всякакви интересни неща. А и аз винаги съм обичал картите. Надписите са кратки и понякога ми беше по-лесно да… Така разбрах за прохода.
— Май твърде много те подценявам, Вилан. Ще трябва да се коригирам в най-скоро време.
Кратка пауза, после Йеспер чу гласа на Вилан няколко стъпала над себе си:
— Тогава ще ми е много по-трудно да те изненадвам.
Йеспер се ухили, но нещо не беше съвсем наред. Откъм хранилището долитаха викове. Бяха се измъкнали на косъм, рамото му кървеше, бягството им беше направо легендарно… а той живееше точно за такива моменти. Би трябвало да се тресе от вълнение. Е, вълнуваше се, тръпката ускоряваше кръвта му, но имаше и нещо друго — някакво студено и непознато усещане, което му отнемаше радостта. Една мисъл не му даваше мира: „Татко можеше да пострада. Можеше да умре“. Йеспер беше свикнал разни хора да стрелят по него. Даже би се засегнал, ако престанеха да стрелят. Това беше различно обаче. Баща му не беше застанал доброволно на пътя на куршумите. Нямаше да е тук, ако не беше Йеспер. Синът, предал за пореден път доверието му.
„Това му е проблемът на Кетердам — мислеше си той, докато се препъваха в мрака. — Доверчивостта, особено зле насочената, лесно може да те убие.“
6. Нина
Нина не можеше да откъсне поглед от Колм Фейхи. Беше малко по-нисък от сина си, по-широк в раменете и с класическа келска окраска — тъмночервена коса и кожа бяла като сол, посипана с лунички от земското слънце. И макар очите му да бяха ясносиви като на Йеспер, в тях се четеше улегналост, някаква спокойна топлота, която нямаше нищо общо с неизчерпаемата енергия на сина му.