Но не само приликите и разликите между двамата привличаха вниманието й. Не беше свикнала да вижда някой толкова… толкова завършен, толкова в мир със себе си тук, в празната каменна гробница и в компанията на най-долните кетердамски отрепки. Включваше и себе си в това число.
Потръпна и придърпа около раменете си конския чул, с който се беше наметнала. Започнала бе да дели живота си на добри и лоши дни, а благодарение на удара по Корнелис Смеет този ден се нареждаше сред най-лошите. Нямаше право да се предава на унинието и умората точно сега, когато бяха на крачка да измъкнат Иней. „Дръж се, момиче“ — внуши й мълчаливо тя с надеждата мислите й да пресекат някак разстоянието, да прехвърлят водите на градските пристанища и да стигнат до приятелката й. „Дръж се и ни чакай.“
Нина не беше на Велгелюк, когато Ван Ек беше взел Иней за заложник. По онова време още се бореше с парем, мяташе се в болката и копнежа, започнали още на кораба по обратния път от Дйерхолм. Повтаряше си, че трябва да е признателна за спомена от онези дни, за всяка минута на агония, слабост и повръщане. Да е благодарна на спомена за дълбокия срам. Беше се изложила непростимо пред Матиас, който остана с нея през цялото време, държеше косата й назад, докато тя повръщаше, попиваше с кърпа потта от челото й и я възпираше нежно, но решително всеки път, когато тя го удареше на спор или на молби, когато му крещеше да й даде още от дрогата. Спомняше си упорито всички ужасни неща, които беше изрекла, всички мръсни наслади, които му беше предложила, всяка обида и обвинение, които бе хвърлила в лицето му. „Приятно ти е да ме гледаш така, как страдам. Искаш да ти се моля, нали? Сигурно отдавна чакаш този момент. Не бъди жесток, Матиас. Помогни ми. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра с теб.“ Той бе понесъл всичко това със стоическо мълчание. Сега тя се връщаше жадно към спомените от онези дни. Имаше нужда от тях, ярки, живи и срамни като противоотрова на копнежа. Не искаше никога повече да преживява онзи срам.
Погледна към Матиас. Косата му беше порасла гъста и златна, дълга колкото да се закъдря над ушите. Обичаше да го гледа, но и мразеше това. Защото той отказваше да й даде каквото иска. Защото знаеше колко силно се нуждае тя от онова.
След като Каз ги доведе на Черното було, Нина издържа два дни, преди да се пречупи и да отиде при Кювей с молби за нова доза парем. Съвсем мъничко, колкото да успокои раздиращия копнеж. Вече не се потеше като прасе, нито се мяташе в треска. Можеше да ходи и да говори, да слуша как Каз и другите обсъждат различни планове. Но през цялото време, докато се занимаваше с дребни неща или жадно поглъщаше чашите с бульон или чай с много захар, които Матиас й носеше чинно, копнежът не я напускаше и за миг, онзи безмилостен назъбен трион, който стържеше безотказно по нервите й. Не беше отишла при Кювей след съзнателно решение. Седеше до него, говореха си тихо на сулийски, той се оплакваше от влагата в гробницата. А после думите сами се изсипаха от устата й:
— Имаш ли още?
Той дори не я попита какво има предвид.
— Дадох всичко на Матиас.
— Ясно — каза тя. — Сигурно така е най-добре.
Тя се усмихна. Той се усмихна. Идеше й да раздере лицето му до кокал.
Защото не би могла да отиде при Матиас. Никога. А и той сигурно беше изхвърлил дрогата в морето. При тази мисъл я обзе такава паника, че се наложи да излезе на бегом. Повърна малкото поета храна пред входа на порутения мавзолей. Зари с пръст повръщаното, после си намери тихо местенце под една лоза и плака дълго, напоително, с прекъсвания.
— Всички вие сте напълно безполезни. Пълни тъпанари — каза тя на мълчаливите гробове.
И въпреки това застиналото спокойствие на Черното було й носеше утеха и мир. Струваше й се необяснимо. Никога не си беше падала по гробищата. Изтри очи и постоя още известно време под лозата. Когато прецени, че няма да се издаде пред другите със зачервени очи и подуто лице, стана и се върна в гробницата.
„Вече преживя най-лошата част — повтаряше си тя по обратния път. — Няма откъде да вземеш нова доза парем, така че спри да мислиш за нея.“ И за известно време успя.
А после, снощи, докато се подготвяше да очарова Корнелис Смеет, допусна грешката да използва силата си. Въпреки перуката, цветята и роклята със стегнатия корсет не успяваше да влезе в ролята на съблазнителка. Затова потърси огледало в Облачния клуб и се опита да прекрои тъмните кръгове под очите си. За пръв път посягаше към силата си след изпитанието на абстиненцията. Костваше й необичайно усилие, цялата се изпоти, а щом тъмните кръгове изчезнаха, гладът за парем я удари на нова сметка, силно, като неочакван ритник в гърдите. Преви се на две, стиснала до болка ръба на мивката под огледалото, а в главата й препускаха безразсъдни мисли как да се измъкне, кой би могъл да има парем и какво би могла да му предложи тя, за да получи доза. Опита се да насочи мислите си към срама на кораба, към бъдещето си с Матиас, но не това й върна здравия разум, а мисълта за Иней. Нина й дължеше живота си и за нищо на света не би я изоставила в лапите на Ван Ек. Не беше такъв човек. Нямаше да бъде такъв човек и точка.