А ако беше взела и парем? Тогава никой не би могъл да се мери с нея.
Тръсна глава решително. „Ако беше взела втора доза парем, щеше да се пристрастиш необратимо и да си на крачка от Жетварската баржа.“
Стигнаха в мълчание до брега и слязоха от лодката бързо и без излишен шум. Каз им даде знак да заемат позициите си. Той щеше да подходи от север, Матиас и Вилан — от изток. На Нина и Йеспер се падаха пазачите по западната граница на периметъра.
Нина раздвижи пръсти. Да вземе гласа на четирима пазачи. Лесна работа. Поне допреди няколко седмици. Ще забави пулса им и ще ги потопи бавно в безсъзнание, преди да са разбрали какво им се случва. Сега обаче дрехите лепнеха неприятно по тялото й. Може би от влагата, а може би от собствената й пот. Потеше се като прасе от нерви.
А после видя силуетите на първите двама пазачи. Не се чувстваше готова, всичко се случваше твърде бързо. Двамцата бяха облегнали гръб на ниския каменен зид, пушките, подпрени отстрани, и си приказваха тихо. Лесна работа.
— Хайде, затвори им очичките — прошепна Йеспер.
Нина се съсредоточи върху пазачите, синхронизира собственото си тяло с техните, ослушваше се за пулса и ритмичното движение на кръвта им. Все едно се препъваш слепешком в мрака. Нищо не откриваше, нищичко. Само бегло усещане за телата им и толкоз. Знание, което й се изплъзваше упорито. Виждаше ги с очите си, чуваше ги с ушите си, но останалото тънеше в мълчание. Онова друго сетиво, дарът, който я придружаваше през целия й съзнателен живот, сърцевината на силата й, която Нина усещаше в себе си още от дете… това сетиво просто се беше изключило. Мислеше единствено за парем, за възторга и лекотата, които й носеше дрогата, за усещането, че цялата вселена е в ръцете й.
— Какво чакаш? — попита Йеспер.
Стреснат от някакъв звук или доловил по друг начин присъствието им, единият от пазачите обърна глава към тях и се взря в мрака. Взе пушката си и даде знак на другаря си да го последва.
— Идват насам — прошепна Йеспер и посегна към револверите си.
„О, светци!“ Ако се наложеше Йеспер да стреля, всички пазачи по периметъра щяха да разберат, че са дошли неканени гости. Щеше да се вдигне тревога и да провали начинанието им в зачатък.
Нина съсредоточи цялата си воля. Гладът за парем я сграбчи, препусна из тялото й, заби жадно нокти в мозъка й. Нина не му обърна внимание. Един от пазачите обърка крачките, после се срина на колене.
— Гилис! — каза другият. — Какво ти става? — Но не беше толкова глупав, че да свали пушката си. — Спри на място! — извика той в тяхната посока, като едновременно се опитваше да подкрепи другаря си. — Кой е там?
— Нина! — прошепна ожесточено Йеспер. — Направи нещо!
Нина стисна пръсти в юмрук. Опитваше се да затвори ларинкса на пазача, преди онзи да е вдигнал тревога.
— Кой е там!
Йеспер извади единия си револвер от кобура. „Не, не, не!“ Не искаше тя да е причината за провала на мисията. Парем уж трябваше или да я убие, или да се разкара от организма й, а не да я мъчи толкова време в тази преизподня от копнеж и безсилие. Гняв се разля по вените й, чист, съвършен, фокусиращ гняв. Мислите й се пресегнаха и тя най-сетне улови нещо. Някакво движение привлече вниманието й, смътен силует, който се появи от сенките встрани… облаче прах. Прашното облаче се стрелна към втория пазач, онзи, които още стоеше на крака и стискаше пушката. Той взе да размахва ръка, сякаш гони рояк комари, но облакът се въртеше все по-бързо, уплътни се в малка прашна колона. Пазачът отвори уста да изкрещи и облакът изчезна. Човекът изгрухтя и се катурна заднишком.
Другият още се клатеше пиянски на колене. Нина и Йеспер тръгнаха натам и Йеспер го фрасна по тила с дръжката на револвера си. Пазачът се срина в безсъзнание на земята. Двамата огледаха предпазливо другия. Той лежеше с отворени очи, взрени в звездното небе. Устата и носът му бяха задръстени с фин бял прах.
— Ти ли направи това? — попита Йеспер.
Тя ли го беше направила? Имаше чувството, че усеща белия прах в собствената си уста. Не би трябвало да е възможно. Корпоралките манипулираха човешкото тяло, а не неорганичната материя. Това с облака прах беше дело на фабрикатор, при това много силен.
— Не си бил ти?
— Благодарен съм за високото ти мнение, но не. Заслугата е изцяло твоя, красавице.
— Не исках да го убивам. — А какво бе искала да направи? Само да го смълчи. Прах се стичаше на тънко сухо ручейче от ъгъла на устата му.