— Не, благодаря — каза Матиас и с лекота вдигна пакетите. Хората в този град трябваше по-често да излизат на чист въздух и да си правят разходки.
— Но може да завали. Нека поне…
— Не, благодаря — изръмжа Матиас и продавачът отстъпи крачка назад.
— Не му обръщайте внимание — каза Нина. — Не си е доспал. Благодаря ви за помощта.
Продавачът се усмихна едва-едва и двамата тръгнаха към вратата на магазина.
— Изобщо не те бива в това, да знаеш — каза Нина, когато излязоха на улицата и продължиха към Източната дъга.
— В кое, в лъжите и измамите?
— В любезността.
Матиас се замисли.
— Не исках да бъда груб.
— Просто остави на мен да говоря с хората.
— Нина!
— Повече няма да споменаваме имена, докато не приключим с работата.
Ядосана му беше. Матиас го долавяше ясно в гласа й, но не мислеше, че е заради грубостта му към продавача. Спряха само колкото Матиас да смени маската си на Лудия с един от многото костюми на Господин Ален, сгънати в пакетите от кожухарницата. Матиас нямаше представа дали продавачът е знаел какво има под опаковката от кафява хартия, дали костюмите са изработени в кожухарницата, или „Златният язовец“ е само явка, нещо като междинна станция. Каз имаше безброй тайнствени контакти из целия град и само той знаеше на какъв принцип функционират.
Матиас намери достатъчно голям червен плащ, нагласи на лицето си лъскавата маска в червено и бяло, после Нина му връчи кесия със сребърни монети.
Матиас претегли в шепа кесията и монетите издрънчаха весело.
— Не са истински, нали?
— Не са, естествено. Но никой никога не знае дали монетите са истински. Точно затова е толкова смешно. Да се упражним.
— Моля?
— Мамо, тате, платете наема! — каза напевно Нина.
Матиас я зяпна.
— Ти да нямаш температура?
Нина повдигна воала си, така че Матиас да влезе отблизо в съприкосновение с погледа й.
— Това е от Комедия Брута. Когато Господин Ален излиза на сцената, публиката крещи…
— Мамо, тате, платете наема — довърши Матиас.
— Именно. А после ти казваш „Не мога, скъпа, похарчих заема“ и хвърляш шепа монети на тълпата.
— Защо?
— По същата причина, поради която всички съскат на Лудия и хвърлят цветя на Кралица Скарабей. Въпрос на традиция. Туристите невинаги са наясно, за разлика от местните. Затова, ако тази нощ някой ти извика „Мамо, тате, платете наема“…
— Не мога, скъпа, похарчих заема — пропя намусено Матиас и хвърли шепа монети във въздуха.
— Покажи малко ентусиазъм де — настоя Нина. — Трябва да е смешно.
— Аз пък се чувствам глупаво.
— Не е лошо от време на време да се чувстваш глупаво, фйерданецо.
— Казваш го, защото самата ти нямаш никакво чувство за срам.
За негова изненада, вместо да му отвърне подобаващо с някоя остра реплика, Нина се умълча и не каза нито дума, докато не заеха първата си позиция за тази нощ, смесвайки се с уличните музиканти и артисти пред една игрална зала на Капака, само на няколко врати от Облачния клуб. И тогава сякаш някой й натисна копчето.
— Хайде всички, заповядайте в „Аления кинжал“! — развика се тя. — Вие там, господине. Изглеждате ми твърде слаб, само кожа и кости. Какво ще кажете за малко безплатна храна и бокал с вино? Ами вие, госпожице, види ми се, че знаете как да си доставите удоволствие…
Нина примамваше туристите към себе си, сякаш само за това е родена, предлагаше им безплатна храна и вино и раздаваше костюми и рекламни брошури. Когато един от биячите на игралната зала излезе да види какви ги вършат, двамата продължиха нататък в югозападна посока. Нина не спираше да хвали стоката си и раздаваше наляво и надясно двестата костюма и маски, които Каз беше осигурил. Когато хората я питаха за какво става въпрос, тя обясняваше, че е рекламна кампания за нова игрална зала на име „Аления кинжал“.
Точно както беше предсказала тя, от време на време някой виждаше костюма на Матиас и надаваше вик:
— Мамо, тате, платете наема!
И той отговаряше послушно и ентусиазирано, доколкото му позволяваха силите. А дори туристите да намираха изпълнението му за недодялано, нито един не си направи труда да го отбележи на глас, вероятно заради дъжда сребърни монети, който грабваше вниманието им.
Докато стигнат до Западната дъга, от костюмите не беше останал и помен, а слънцето вече изгряваше. Матиас зърна ярка светлинка на покрива на хотел „Амберс“ — Йеспер им сигнализираше с огледалце.